Тайно страдание измъчва милиони хора по света. То превръща обикновените ангажименти в ежедневно изпитание, житейските предизвикателства – в непреодолими проблеми. Медицинското му наименование е паруреза, но медицината не знае много за него. Някои лекари дори научно ще ви обяснят защо такова състояние няма как да съществува. Но за милионите страдащи в мълчание и изолация синдромът на плахия мехур е отчайваща реалност – пред която се изправят ден след ден…
Представете си следната ситуация: заобиколени сте от група хора и се чувствате тревожни и напрегнати. Умът ви се опитва да накара тялото ви да се отпусне, но напрежението не спада. Сърцето ви бие ускорено, дишането ви се учестява. Струва ви се, че всички ви гледат и забелязват всяко ваше действие. Знаете какво си мислят. Долавяте унизително снизхождение, ирония, присмех…
А сега си представете, че мястото, на което се намирате, е обществена тоалетна. Имате належаща нужда да уринирате, а не можете. Отчаяно се опитвате, но само стоите и чакате и нищо не става. Напрежението нараства. Имате чувството, че мехурът ви ще се пръсне, а не излиза и капка. Ослушвате се – отново някой влиза. Нямате шанс. Няма да стане. Отказвате се. Напускате тоалетната безуспешно. За пореден път. Страданието е физическо. Ще трябва да издържите с болезнено пълния мехур до вкъщи, където се надявате да се облекчите на спокойствие.
Но по-голямото страдание е емоционално. Отново провал и отново доказателство, че нещо с вас не е наред, че никога няма да се справите. Знаете, че всеки опит ще завършва така. Вините себе си, вините нищо неподозиращите хора, които просто си вършат работата в съседната кабинка, вините Създателя – та нали това е най-простото нещо, за което природата уж се е погрижила да правим инстинктивно! Чувствате се безпомощни и неадекватни.
Цената на тайната
За милиони хора по света това е не само мъчителна реалност, но и срамна тайна, която никога не разкриват пред семейството, пред близки приятели, пред лекуващ лекар. Често минават десетилетия преди потърпевшият да потърси помощ или да сподели с близък човек и обикновено прави тази крачка, когато чувства, че вече няма друг изход. Мрачната тайна обременява социалните контакти, професионалния живот, семейните отношения. Хората напускат работа, отказват привлекателни предложения, прекратяват обещаващи връзки. Чувстват се дискриминирани, ощетени, непълноценни. Ако бъдат поканени на среща, на екскурзия или на футболен мач, обикновено ще откажат, без да разкрият реалната причина за отказа си.
Какво всъщност е паруреза?
Парурезата е неспособност за уриниране “по желание”, генерирана от психологически фактори. Най-често се провокира от ситуации, които субективно не осигуряват достатъчно уединение и защитено лично пространство за извършване на физиологичните нужди. Актът на уриниране е сложен физиологичен процес, който не е изцяло волеви, а изисква фин синхрон между централната и вегетативната нервна система. Когото мозъкът възприеме дадена ситуация като заплашваща, вегетативната нервна система активира тялото за “борба или бягство” и едно от последствията на това активиране е отпускане на мускулатурата на пикочния мехур и затваряне на сфинктерите, което прави уринирането невъзможно. Тази реакция е подсъзнателна. Мозъкът някакси се е “научил” да възприема тоалетната като заплашваща, въпреки че на съзнателно ниво това изглежда абсурдно.
В определен момент от живота си почти всеки е изпитвал затруднения при уриниране, например при уголемена простата, след раждане, след хирургична операция и др. Но това временно състояние не е паруреза. Хората, страдащи от паруреза, или паруретиците, почти винаги изпитват трудности в тоалетната, когато има други хора наоколо, дори в собствения си дом. Те описват усещането като “замръзване” или “заключване” на пикочния мехур, което е напълно неподвластно на каквото и да било волево усилие за уриниране, дори при много пълен мехур и усещане за належаща нужда от облекчаване.
Синдромът на плахия мехур засяга хора от всички възрасти и етноси. По-често се среща при мъжете, приблизително 9:1, ако се съди по съотношението на търсещите помощ. Смята се, че около 7% от населението е засегнато от синдрома в една или друга степен. Обикновено започва в ранна юношеска възраст, като често има някакво отключващо травматично събитие, но не задължително. Много страдащи споделят, че имат проблема откакто се помнят и не могат да кажат кога точно е възникнал и при какви обстоятелства. Други отлично си спомнят травматичното преживяване, което може да варира от безобидна на пръв поглед родителска забележка в тоалетната от рода “побързай, че закъсняваме”, до подиграване в училище и сексуално насилие. Веднъж възникнал, проблемът ангажира потърпевшия в избягващо поведение, което допълнително поддържа синдрома.
Как се отразява на живота?
Негативните ефекти на парурезата са емоционални и физически. Дългосрочните физически последствия не са проучени. Това, което се знае, е че продължителното задържане на урината увеличава риска от инфекции на пикочните пътища и намалява еластичността и мускулния тонус на пикочния мехур, което довежда до нуждата от по-честото му изпразане – един порочен кръг за паруретика. За да намали нуждата от уриниране, потърпевшият ограничава до минимум приема на течности, което води до дехидратиране на организма с всичките вредни последствия от това.
Всеки паруретик ще се съгласи обаче, че това, което прави плахия мехур почти инвалидизиращо състояние е неговият емоционален аспект. Динамиката на синдрома най-често е следната: След някакво неприятно преживяване на неуспешен опит за уриниране, страдащият има очакването за провал всеки път, когато ползва тоалетната в подобна ситуация. Съзнателните опити за справяне не дават резултат и тревожността, свързана с “изпълнението” в тоалетната, прави уринирането в дадената ситуация физиологично невъзможно. За да се справи с изискванията на ежедневието, паруретикът нагажда поведението си спрямо ограниченията, които проблемът му налага: посещава тоалетната колкото може по-често вкъщи, търси по-спокойни тоалетни, когато е навън и избягва ситуациите, в които няма такива на разположение.
Синдромът не се ограничава само до обществените заведения. Много паруретици не могат да уринират дори в собствения си дом, когато наблизо има хора, които могат да ги видят или чуят, когато някой ги чака или се чустват притиснати от времето. Някои се смущават само от непознати, докато близките хора не ги притесняват, при други обаче, макар и парадоксално, е тъкмо обратното. В зависимост от тежестта на проблема потърпевшите си изграждат различни (понякога много изобретателни!) стратегии за справяне, но всички те неминуемо организират живота си около ритуалите на уриниране. За някои това означава лишаване от ваканции и пътувания, от кариера, от пълноценен социален живот, дори от майчинство и родителство.
Коварните мисли
Това, което минава в ума на паруретика, докато се опитва да уринира в обществена тоалетна, е че всички го чуват (виждат) какво прави или по-точно какво НЕ прави. Той се страхува, че околните ще изтълкуват дългото колебание като подозрително или ненормално. В повечето случаи тези мисли и страхове са съпроводени с пълното съзнание, че са ирационални и нелепи, но това не ги обезсилва. Мъжете често свързват колебанието при уриниране с липса на мъжественост, което е допълнителен източник на тревожност пред писоара. За да маскират шума от уринирането, паруретиците прибягват до различни трикове, като многократно пускане на водата в казанчето например. (Впрочем този трик се оказва изключително широко разпространен: притеснени от излишното разхищаване на вода, практичните японци поставят специално устройство за шум в обществените тоалетни, с което намаляват разхода на вода цели три пъти!)
Синдромът на плахия мехур не е еднакво изразен при всеки. При по-леките случаи потърпевшият е в състояние да уринира на обществено място при определени обстоятелства. Например много мъже блокират пред писоара, но успяват в индивидуална кабинка. За други условието е кабинките да се повече от една, да са плътно затварящи се, да има подходящ фонов шум и т.н. В най-тежките случаи страдащият може да уринира единствено в уединението на собствения си дом, а в стресови ситуации не е изключена и спешна катетризация в болнично заведение поради пълна невъзможност от спонтанно изпразване на мехура.
Мистериозно мълчание
Сред медиците и психолозите има озадачаваща липса на информация по този проблем. Потърпевшите, които все пак се осмеляват да потърсят лекарска помощ, често получават безполезни съвети от рода: “на всеки се случва понякога, ще го преодолееш”, “не се тревожи – ако наистина ти се ходи много силно, ще можеш”. Въпреки обезкуражаващата неяснота по проблема обаче, препоръчително е всеки, който изпитва подобни затруднения да се консултира с уролог, за да се изключат евентуални физиологични причини.
Професионалната литература по въпроса е също толкова оскъдна, макар че от първите описани случаи на психогенно задържане на урина ни дели близо век. Терминът паруреза е въведен през 1954 година от Уилиямс и Дегенхарт, които в мащабно проучване установяват, че 14 % от анкетираните изпитват колебание при уриниране в присъствието на други хора. Те забелязват също, че тези хора често се чувстват некомфортно, когато биват наблюдавани, докато работят или се хранят, което налага идеята, че парурезата е вид социална фобия. Това виждане се споделя и до днес от повечето специалисти, занимаващи се с проблема. Понастоящем най-популярното име, свързано със синдрома на плахия мехур е това на д-р Стивън Сойфър, автор на книгите “Shy Bladder Syndrome” и The Secret Social Phobia и организатор на семинари и терапевтични групи по цял свят.
Как да си помогнем?
Различните терапевтични школи предлагат различни решения – от медикаментозна терапия до хипноза, но все повече се налага идеята за един еклектичен подход, поради голямото разнообразие в индивидуалната етиология на проблема. Най-достъпната терапевтична програма е разработена от д-р Сойфър в когнитивно-поведенческата парадигма. Идеята, залегнала в основата й е, че с помощтта на системни тренировки мозъкът ни може да се “отучи” да възприема ситуацията в тоалетната като заплашваща, така както някога, по лошо стечение на обстоятелствата, се е “научил” на това.
За някои хора обаче тези “тренировки” са контрапродуктивни. Причината е, че те не отчитат сложната динамика, която поддържа проблема и го прави по парадоксален начин “необходим” за психичната организация на индивида. В такива случаи по-подходящ би бил психодинамичен подход — психоаналитична психотерапия — която би му помогнала да стигне до интрапсихичния смисъл на страданието си и в резултат на това да го модифицира и преодолее. Засега тази практика е слабо застъпена у нас, но е въпрос на време психотерапевтичната общност да прояви интерес. Това зависи и от самите потърпевши, които имат трудната задача не само да заявят проблема си, но и да образоват обществеността, включително и медицинската, за съществуването, симтоматиката и житейските импликации на това мъчително състояние.
Как да започнем промяната?
- Споделете проблема си с близки хора – хората, които ви обичат истински, ще ви разберат и ще оценят куража и доверието ви.
- Посетете уролог – дори да сте убедени, че проблемът ви е психологически, е добре да изключите евентуални физиологични нарушения.
- Разпечатайте тази статия и при необходимост я покажете на вашия лекар; професионална информация по темата можете да намерите и в сайта на Международната асоциация по паруреза (IPA).
- Говорете за проблема си с психотерапевт, който е информиран за този синдром.
- Ако имате съпътстващи психологични проблеми като депресия, паническо разстройство, ОКР, потърсете консултация и за тях – подходящото медикаментозно лечение или усвояването на техники за релаксация са добри предпоставки за успех.
- Ако страдате от тежка форма на паруреза, поискайте от вашия уролог да ви научи как да си поставяте временен катетър. Процедурата е лесна, сравнително безопасна и може да бъде спасителна в трудни моменти.
* Статията е преработена и допълнена версия от оригиналната й публикация през 2006 г.
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт