Паническите атаки – психопандемията на 21‑ви век

Паник атака

Как невронауките обясняват паник атаките

Обичайно, когато човек се страхува от очаквана опасна ситуация, страхът цели да го подтикне към действия за избягване или разрешаване на тази ситуация. Докато се страхуваме, все още сме в състояние да мислим. Паник атаката се различава от другите форми на страх по това, че парализира мисленето и не се поддава на рационални интервенции.

Joseph LeDoux (1996), идентифицира три вериги на страха в зависимост от тяхната сложност. По-простите са по-бързи, но с по-малка различителна способност, докато по-сложните са по-дискриминативни, но и по-бавни.

(1) Първичната (най-примитивната) верига контролира целия репертоар от спешни мерки, които позволяват незабавни реакции като борба или бягство. Локализирана е в дълбоките структури на мозъка – лимбичната система, част от която е амигдалата. Амигдалата бива активирана първа при всеки стимул, които може да бъде асоцииран с опасност. Тя пуска в ход хормоналните и невро-вегетативните реакции, които мобилизират организма за защита. Характерно за тази верига е нейната бързина и автоматизъм. Едва по-късно, на базата на информацията, получена от по-висшите мозъчни структури, първичната верига може да “преразгледа” първоначалната си реакция.

(2) Рационалната верига на страха е тази, която свързва префронталния кортекс с лимбичната система. Тя е по-бавна, но позволява по-внимателна и реалистична оценка на ситуацията.

(3) Рефлексивната верига на страха оперира в префронталния кортекс и е най-сложна. Тя ни позволява да осъзнаем, че сме уплашени, и да можем да мислим за страха си.

Това, което се случва при паническите атаки е, че генерираният страх сякаш бива “заключен” в първичната страхова верига и не успява да бъде модулиран и трансформиран от по-висшите вериги (рационалната и рефлективната).

Човешки мозък

Както при посттравматичното стресово разстройство, взаимовръзката между травматичното събитие, страха и паметта е от особено значение. Веднъж случила се, травмата причинява смущения в паметта, които се изразяват едновременно в хипермнезия и амнезия. В известен смисъл несъзнаваният “спомен” за страха остава завинаги “гравиран” в мозъка при липса на съзнателен спомен за случилото се.

LeDoux обяснява тази травматична фиксация със свръхстимулацията на амигдалата, при което се нарушава информационния обмен с мозъчната кора (префронталния кортекс), където би трябвало да стане съзнателната преработка и символната репрезентация на преживяването. Т.е. травматичният спомен необратимо се отпечатва в амигдалната памет, под формата на действителни сомато-сензорни усещания. И само последващи преминавания и преработка през префронталния кортекс биха могли да допринесат за промяна на травматичните спомени от болезнената им конкретност към символен наратив с по-различна емоционална валентност.