Паническите атаки – психопандемията на 21‑ви век

Паник атака

Защо психичният апарат капитулира пред страха

Специфична характеристика на хората, преживяващи паник атаки е недостатъчност в една ментална функция, която започва изграждането си в най-ранното детство – а именно функцията за удържане на тревожността. Според психодинамичните теории малкото бебе, поради незрелия си психичен апарат, е неспособно да се справи само с неприятната телесна възбуда и има нужда от обгрижваща фигура (най-често майката), за да го успокои. Смята се, че майката “поема” тревогата на бебето и чрез своя по-зрял психичен апарат я “обезврежда” и прави по-лесно поносима за него. При достатъчно добра грижа детето постепенно се научава да изпълнява само тази функция за себе си. Тук майката е нещо като съд (контейнер) за тревогата на бебето, който удържа страха и не му позволява да “залее” крехкия детски организъм. При неблагоприятни обстоятелства (когато майката е отсъстваща, или неотзивчива, или прекалено тревожна, или пък самото дете е свръхчувствително, както при деца от аутистичния спектър), бебето изживява такова заливане като “безименен ужас”*.

Паническите усещания по време на кризисния епизод са еквивалентни на този архаичен безименен ужас, който психичният апарат, поради неспособността си да го овладее, излива в тялото. Докато умът успява да удържи тревогата, тя бива разпозната като такава: човек може да си каже “разтревожен съм поради еди-каква-си причина”. Когато обаче умът не се справи с тази задача (или тревогата е твърде силна, или умът не е развил тази способност), страхът се излива в тялото като скоропостижна паника. Тогава човек си казва “Не, аз не съм тревожен – аз умирам”.

При паническия епизод защитните механизми (включително осъзнаването на тревожността) които в нормалния случай са себесъхранителни, сякаш ги няма. Такива пациенти като че ли са без “психична кожа”. Кожата е разкъсана, границата между вътре и вън е размита и тревогата невъзпрепятствана нахлува в тялото. За да има едно събитие толкова дестабилизиращ ефект, травмата – първичният безименен ужас – субективно е преживян в контекста на отчайваща самота и уязвимост.