Малко сол и пипер към защитните механизми

защитни механизми

Ако първоначално една идея не изглежда абсурдна, в нея няма бъдеще.

Алберт Айнщайн

Всички ние ежедневно използваме защитни стратегии, за да се справим с тревожност, неприятни емоции и социални предизвикателства. Ориентираме се от житейския си опит и активираме най-ефективните според ситуацията. През повечето време правим това несъзнателно и с една най-важна цел –  да съхраним самочувствието си и добрия образ за себе си.

Основната роля на защитните механизми е запазването и поддържането на добра самооценка. Научаваме се на тях още в детството и юношеството си. Някои функционират още от първите месеци след раждането ни, други влизат в действие доста по-късно, когато личността е постигнала известна степен на зрялост. Колкото “по-зрял” е един защитен механизъм, толкова по-добре изпълнява своята роля. Всички психологически защити обаче могат да имат и незрял характер, в зависимост от това как се вписват в реалния живот на всеки отделен човек. Например алтруизмът е много зряло решение, но не и когато прикрива чувство за непълноценност или желание за контрол.

С израстването си ставаме все по-наясно със защитите, които използваме и започваме да избягваме по-примитивните от тях. Най-очевидният пример за инфантилен или незрял защитен механизъм е отричането – човек не признава пред себе си факт, който е очевиден за другите хора. Тази защита се наблюдава често при децата до тригодишна възраст (например, когато направят беля, те я отричат и вярват, че това сякаш магически я отменя). По същия механизъм възрастните могат да отричат тежко заболяване, зависимост от вещества, финансови затруднения. За тази защита казваме, че е “незряла” от една страна, защото е много ранна, и от друга, защото е “ненадеждна” – бързо изправя човека пред тежък конфликт с реалността. 

Защитните механизми не са непременно вредни – напротив, те изпълняват важни развитийни функции и ние не можем без тях. Например проекцията, която защитава егото от собствените ни нежелани чувства и пориви, като ги приписва на другите хора (механизъм, който може би всеки от нас познава), е както защита, така и начин да се учим от опита и да разбираме другите (като проектираме в тях своите допускания и после сверяваме версиите си) – т.е. тя е в някакъв смисъл първоизточник на емпатията.

Когато обаче човек прибягва до защитни стратегии твърде често, по ригиден начин и в масиран вид, разбираме, че себеоценката му е поставена на карта и е заплашена от срив. Отнемането на защитите, лишаването от възможността да бъдат използвани (както се случва при публично унижение например) може да предизвика трудно поносимо психично страдание, разпад на личността и дори самоубийство. Затова в психотерапия, която има за цел да освободи човека от дезадаптивните му методи за защита, е важно най-напред да се подкрепи и възстанови себеоценката, преди да се поставят под въпрос защитните механизми.

Първоначално формулирана от Зигмунд Фройд, идеята, че психиката ни използва защитни механизми, за да се предпази от прекомерна тревожност, се оказва плодородно теоретично поле и за неговите последователи, най-известна сред които е дъщеря му Ана Фройд (“Егото и защитните механизми”). Списъкът на защитните механизми наброява няколко десетки, но на практика всяко поведение може да бъде използвано от човека със защитна цел. Ето още някои от най-емблематичните защити и какво представляват, разсъблечени от психоаналитичния жаргон:

Разцепване: Разделяне на света на добър и лош, когато стане твърде сложен, за да бъде приет и осмислен в неговата комплексност. Например тийн-активистката Грета се превърна в ангел за едни и в дявол за други, когато объркването от неясните политически игри стана трудно поносимо. Разбира се, ние винаги оставаме в лагера на “добрите”.

Регресия: Връщане в по-ранна форма на психологично развитие, когато светът е изглеждал по-безопасен. Например мъж, съкратен от работа, се затваря вкъщи, развива психосоматични симптоми и се оставя на грижите на жена си. Така той сякаш се връща в по-сигурната зависима позиция, както някога е бил под майчините грижи. 

Изтласкване: Скриване от съзнанието на неприемливи чувства и желания. Например майка, която настоява да избира дрехите на 16-годишната си дъщеря и критикува липсата й на вкус, вероятно не иска да си признае, че завижда на нейната младост.

Формиране на реакция: Реагиране противоположно на реалното неприемливо желание или импулс. Например съпруг, който полага особено старание да предугажда желанията на жена си, може да прикрива липсата си на интерес към нея и желанието си да я напусне.

Изместване: Пренасочване на неприемливи чувства или желания от реалния обект към “по-безопасен” такъв. Типичен пример е тийнейджър, унижаван от родители и/или учители, който изкарва гнева си върху по-малки от него деца.

Рационализация: Избягване на неприемливите емоции чрез фокусиране върху продиктуваните от логиката и разума аспекти на поведението. Например баща, който се чувства неловко пред нуждите на порасналата си дъщеря, поставя твърде строги ограничения на свободата й с аргумента, че я предпазва от опасностите на улицата.  

Сублимация: Най-зрелият защитен механизъм – трансформиране на неприемливите импулси и желания в по-здравословни и социално приемливи. Сполучлива аналогия тук е вицът за зъболекаря, който избира професията си като начин легално да задоволява садистичните си импулси. 


Полина Юлиева