Паническите атаки – психопандемията на 21‑ви век

Майка и бебе в дистрес

Психоаналитичен прочит на паническата динамика

Тревожността е централна тема в психоанализата от самото й възникване в края на 19-ти век и с развитието на дисциплината е била концептуализирана по различни начини. Съвременното разбиране на тревожността се основава на отношенчески модел, т.е. тя се разглежда като продукт на несполучливи връзки и взаимодействия със значимите семейни фигури. Тази идея съществува още при Фройд, който през 1920 г. въвежда понятието “защитна бариера” (срещу афективна свръхстимулация). Той смята, че тази бариера първоначално осигурява майката чрез своята естествена способност да преценява интензивността на афекта, който бебето може да толерира във всеки един момент.

По-късно Winnicott (1958) и Bion (1962) доразвиват идеята: дистресът на бебето трябва да бъде поет от майката, преобразуван и комуникиран обратно към него в поносима форма. Ако тя не се справи с тази задача (причините за което може да са най-различни), тревожността залива крехката психика на бебето и го повлича в бездната на безименения ужас. Това изживяване е равносилно на първична травма, която в някакъв смисъл става прототип на бъдещата паник атака.

Khan (1963) говори за “кумулативна травма”, когато в контекста на своята незрялост и зависимост, детето системно е било лишавано от необходимата защитна психична функция на обгрижващата фигура. Майката не е съумяла да регулира тревожността и вместо това може би самата тя е станала източник на тревожност за детето си. Често в терапевтичната работа можем да проследим произхода на паническите атаки до тези несполучливи интеракции с родителя в най-ранните етапи от психологическото развитие, когато детето все още не е в състояние да разбира и да придава смисъл на дистреса си.   

Такова разбиране е напълно в съзвучие с невро-физиологичния модел на преработване на травмата (за който вече стана въпрос) и изисква от терапевта осигуряването на такъв отношенчески контекст, който да позволи на пациента неговата тревожност около неспособността му удържа тревогата да бъде чута и валидирана. Въпреки солидната теоретична основа обаче клиничната практика показва, че справянето с паническите кризи е трудна задача. Психотерапията не разполага с инструмент, с който да въздейства директно. Това, на което разчита е, че в хода на аналитичната работа, заедно с прогреса на пациента симптомите намаляват или трайно изчезват, сякаш пациентът по естествен начин достига и започва да функционира в своя защитена зона, свободна от панически сривове, често дори без да разбира как го е постигнал.