Къде Фройд греши за човешката природа

Sigmund Freud
Dissection of Sigmund Freud – Vienna street art

Ранната теория на Фройд не се интересува от агресията per se. Едва през 1920 г., пред лицето на опустошената от първата световна война Европа и мазохистичната себеразрушителност, която открива у толкова много пациенти, той преодолява съпротивата си да признае агресията като еквивалентен фундамент на човешката природа, наред със сексуалността. Според Фройд цивилизацията изисква потискане на вродения ни агресивен нагон, който той смята за биологично заложен антисоциален елемент. Съгласява се с Плавт, който казва ”Homo homini lupus est” – Човек за човека е вълк. Но дали с това не се поддава на една тривиална логика, проектираща върху животинския свят присъщата само на човека перверзна деструктивност? Десетилетие по-късно, рефлектирайки върху своята окончателна дву-нагонна теория за Ерос и Танатос, той ще възкликне: “Защо ни отне толкова време да признаем вродената си агресия? […] Защото допускането й като част от човешката природа звучи кощунствено – влиза в разрез с религиозните представи и социалните конвенции за човека като изначално добър.” 

Това, за което Фройд не си дава сметка обаче, е че наивният му оптимизъм, който тук иронизира, принадлежи не на Библията, а на Просвещенския идеал – на собствената му лоялност към антирелигиозната просвещенска доктрина. Всъщност войната и клиничният му опит го конфронтират с истина, която Библията отдавна е познала: със своето внушение за човешките същества като низки и греховни тя е много по-близка до късната Фройдова доста по-мрачна представа за човешката природа. За разлика от Фройд обаче Библията не биологизира нашата разрушителност, а напротив – разглежда я като злоупотреба със собствената ни уникална човешка свободна воля и себеосъзнатост. 

Sigmund Freud by Mathieu Laca
Sigmund Freud by Mathieu Laca

Също както Фройд, ние често проектираме върху животинския свят грозните пориви, които не искаме да разпознаем в себе си. Трудно ни е да признаем колко неповторими сме в своята деструктивност. Предпочитаме да мислим за нея като за “чудовищна”, “нечовешка”, макар че проявленията й са навсякъде около нас. За разлика от нас животните убиват, за да оцеляват и да предпазват малките си, а не за да налагат своите догматични идеологии, да трупат огромни благосъстояния върху нищетата на себеподобните си или да се наслаждават на садистично удоволствие.

Последното, впрочем, не би било възможно без друга уникалната човешка способност – способността ни за емпатия. Тук не става въпрос за съчувствие (емпатията и съчувствието са две съвсем различни неща), а за когнитивното умение да “влезем в обувките на другия”. Без тази способност садистът не би бил в състояние да се наслаждава на болката и унижението на жертвата си. Емпатията ни информира, че другият изпитва болка, съчувствието ни позволява да проявим загриженост и да пожелаем да помогнем. При вида на котка, която си играе с мишка, може лесно да заключим, че котката е садистична. Но ако заменим мишката с хартиена топка, котката ще играе с нея по същия начин. Тя се наслаждава на подхвърлянето на мишката или на топката, но не защото приписва страдание на своя обект. Само способните на емпатия могат да злоупотребяват с нея, изобретявайки “зверски” форми на мъчение.