Къде Фройд греши за човешката природа

Sigmund Freud
Sigmund Freud by Siegfried Woldhek

През последните десетилетия нарастват доказателствата, че като приписва злото на “животинското” в човека и въздига на пиедестал разума и културата, Фройд изглежда представя нещата наобратно. Всъщност голяма част от хорските злини – нашият расизъм, сексизъм, хетеросексизъм, елитаризъм – се коренят в наученото или придобито от културата (суперегото), докато просоциалните ни склонности доказуемо имат биологична основа. Асоциирането на ид-а с предполагаемата естествена деструктивност, измества фокуса от грижовните ни инстинкти, заложени във вродените ни системи на привързване, които споделяме с другите примати. Серия от оригинални експерименти (Блум, 2010, 2013) върху детското развитие показват, че бебетата още на тримесечна възраст могат да различат добро от лошо и отдават предпочитание на първото. Това, разбира се, не е доказателство за изцяло вродена моралност, предвид факта, че дори тримесечното бебе вече е имало достатъчна възможност да се идентифицира с любящата и хранеща страна на обгрижващите го фигури. Показва обаче, че корените на съвестта (чиято функция суперегото изглежда узурпира) водят началото си от ранното привързване, много преди интернализирането на културна идеология на пет-шест годишна възраст (където Фройд датира формирането на свръхаза). Дали не се нуждаем от по-убедително развенчаване на повърхностното приравняване на ид-а с аморалната природа, а на суперегото с моралното цивилизоване?

Sculpture by Philip Jackson

Издигането в ценност на свръхаза като пазител на реда и закона съвсем не е консистентно с клиничните открития на Фройд за неговата деструктивност и за централната му роля в психопатологията. Суперегото, обяснява той, се формира чрез обръщане на агресията към егото чрез един процес, който по-късно Ана Фройд описва като “идентификация с агресора”: вместо да атакуваме мразените други, ние се идентифицираме с тях и изразяваме агресията си като наказваме себе си. Самоубийството е всъщност убийство на себе си. Тираничното суперего (Менингер, 1938) е в основата не само на депресията, мазохизма и самоубийствата, но и на редица други “заместители на вината” като самосаботирането, самоограничаването и самоизмъчването. Самият Фройд още през 1916 г. говори за “страха от успех”, който стои зад т.нар. склонност за отлагане (прокрастинация) или зад неочакваната депресия след значимо постижение, както и при редица хистерични и психосоматични състояния, причиняващи болка и страдание. 

Въпреки клиничното разбиране на Фройд за садистичността на суперегото, той не успява да го разпознае като първоизточник на човешката злина. Асоциирането на свръхаза с просоциалното обуздаване на нашите антисоциални склонности ни пречи да държим ясно в ума си неговата деструктивност, проявяваща се включително под формата на псевдо-морала и антисоциалните идеологии, които интернализираме в процеса на социализация си. В свят, в който все по-трудно се ориентираме по отношение на социалния ред и личната ни отговорност в него, изглежда все по-често имаме основание да наречем този процес анти-социализация.


** Reference: Donald L. Carveth, „Psychoanalytic Thinking: A Dialectical Critique of Contemporary Theory and Practice“


Полина Юлиева