Днес се обръщам към вас с едно нескромно предложение — да премахнем психоаналитичните институти.* Да се отървем от тях. Да ги накараме да изчезнат. Да престанат да съществуват. Да ги взривим! (Разбира се, метафорично, по причини, които ще станат ясни по-нататък).
Трябва да премахнем психоаналитичните институти (и всички терапевтични школи, функциониращи на същия принцип), защото те не са нещо добро. Основната тема на тази статия ще бъде какво институтите не вършат добре, за което ще говоря след малко, но тук не повдигам само функционален въпрос, но и морален. Основната структура на терапевтичния институт е корумпирана и корумпираща. Той е механизъм, създаден, за да облагодетелства една привилегирована група от старши фигури в организацията, каквито са обучаващите и супервизиращите аналитици и терапевти. Неговата основна цел и структура съществуват, за да насочват икономически и социален капитал нагоре по йерархията. Това има непоправимо покваряващо въздействие върху обучението, терапевтичната практика и редица други неща.
Като място за терапия, като образователна институция, като център на общност — психоаналитичният институт не е подходящ за нито една от тези функции, защото поначало не е създаден да ги изпълнява добре. Той не е създаден да бъде училище, клиника или обществен център, въпреки че номинално изпълнява някои от тези роли. По-скоро, психоаналитичният институт е създаден да функционира като бент.
Научих много за бентовете, подготвяйки се за тази лекция. По-специално, от една книга, озаглавена „Възхвала на наводненията: Необузданата река и животът, който носи“, последната работа на един от моите интелектуални герои — Джеймс Скот, публикувана посмъртно. „Възхвала на наводненията“ е цялостен интердисциплинарен разказ за колосалните щети, които се нанасят на реките и на целия живот, който зависи от тях, когато хората се опитват да ги укротят и насочат за свои цели. Преграждаме реките с бентове, защото те генерират енергия — електрическа енергия, да, но и политическа власт, произтичаща от производството на електроенергия, от по-големия контрол над територията, от повече земеделски площи за по-продаваеми култури, от по-уседнало население, което да строи повече къщи и следователно да бъде по-лесно наблюдавано и контролирано, и всички печалби, които могат да се извлекат от заграждането на реката зад огромна стена.
Бентовете генерират мощ чрез възпрепятстване на реката, но това е като игра със смъртта. То води до смърт, защото унищожава екосистемата, част от която сме и ние, но също така защото реката не може да бъде преграждана вечно. Водите ще намерят друг път, язовирът ще прелее и изведнъж ще дойде потопът. По един или друг начин, заграждането на реката убива. В психоаналитичен смисъл, можем да видим изграждането на преграда — и всъщност всяко заграждане — като проявление на нагона към смъртта; потопът би бил „завръщането на изтласканото“.
Реката на психоанализата трябва да е дива, лъкатушеща, изобилстваща от блата, влажни зони, стари речни ръкави и сезонни потоци. Идеите, с които борави психоанализата са диви — те се стремят да ни напомнят за нашата дива природа, дори когато процедурите на психоанализата обикновено се стремят да ни опитомят, да притъпят инстинктите ни, да ни „дресират“. Фройд се е страхувал от дивото, което е разпознавал в себе си и в другите, и не без основание. Харесвал е идеята за опитомяването, за цивилизоването на примитивното; смятал е, че това е добро дело. Харесвал е и идеята за „заграждането“, за изграждането на собствен защитен резерват, в който да бъде господар на психоанализата, с Ърнест Джоунс и други, действащи като негови надзиратели. Един авторитарен и капиталистичен проект от самото начало.
Тези и други причини са подтикнали Фройд и неговите сподвижници към създаването на психоаналитичните институти и управляващите органи, които да ги контролират. Виждали са себе си като защитници на психоанализата, охраняващи я като резерват, пазен от хищници и вандали. Но както създалите на националните паркове, така и те не са осъзнавали собствените си стремежи за печалба, собствената си алчност — въпреки че Фройд често се е оплаквал на приятелите си, че е принуден да се занимава с клинична работа (вместо да развива идеите си), за да издържа многобройното си семейство и почти обеднелите си роднини, и въпреки че е имал финансово обвързани отношения със своя племенник, прочутия пропагандист Едуард Бернайс (който между другото използвал психоанализата за психологическа война от името на имперските нации и корпорации срещу местните общности в страни като Гватемала).
Психоаналитичният институт е бент върху реката на психоанализата. Той загражда идеите, затваря ги, защото само чрез заграждането им могат да се извличат печалби за онези, които ги контролират. (Или, по-точно, които си мислят, че ги контролират). Той насочва хората, които се интересуват от психоаналитичните идеи, „нагоре по течението“. Заграждайки реката на психоаналитичните идеи, пресушаваме именно влажните зони и старите речни ръкави по-надолу по течението, които създават най-голямото биоразнообразие, където има най-много живот. Всички тези блата и разклонения са част от речната система, но ни насърчават да виждаме реката само като основния ѝ ръкав — частта, която е заградена, контролирана и патрулирана. Всички тези притоци, тези кални участъци по краищата, не са „истинска“ част от реката; не са „истинска“ психоанализа. Напротив — основното русло на реката, ако изобщо има такова, съществува само благодарение на всички притоци, които се вливат в него.
Безумие е да се опитваме да спрем потока на идеи и взаимоотношения и да ги контролираме; в термините на Джеймс Скот, това е претенция да „виждаш като държава“ — да си въобразяваш, че можеш да контролираш неща, които не подлежат на контрол, че властта е решение на проблемите на съвременния живот, вместо техен източник.
Надявам се да задържите в ума си този образ на заградената река и нейния протест, докато премина към по-техническата част на моята лекция. >>>
* Оригинална статия: Carter J. Carter, „Abolish the Psychoanalytic Institute!“