Психоаналитичният институт прави малко неща добре, и много — зле. Това, което прави добре, може лесно да се постигне и по други начини; но това, което прави зле, е вкоренено в самата му структура. Освен това, вредата, която нанася с неуспешните си дейности, е по-голяма както за отделния човек, така и за обществото, отколкото ползата от онова, което понякога върши добре. (И, повтарям, полезните неща, които понякога успява да направи, могат да се извършват и по други начини). Ще се аргументирам подробно за всяко от тези твърдения, но искам да уточня още в началото, че ако те са верни, логичното заключение би било, че психоаналитичният институт като организация трябва да бъде закрит. Реформа не е решение; решението е закриване.
Твърдение 1a:
Психоаналитичният институт върши малко неща добре. На какво основание го твърдя? С риск да ви подразня, нека започна така — къде е доказателството, че греша? Няма достоверни емпирични доказателства, че психоаналитичният институт прави нещо добре. За разлика от психоаналитичните терапии като цяло, за които разполагаме с добри данни относно ефективността им, дейността на института като структура не се подкрепя от емпирични изследвания. Бих казал, че моралната и практическа отговорност лежи върху институтите и техните управляващи органи да докажат, че работят добре — а те почти без изключение не го правят.
Институтът има три формални функции и една неформална. Трите формални функции са: провеждане на теоретични курсове, осигуряване на обучителна/тренинг анализа и подбор и супервизия на клиничните случаи; всичко това служи на основната цел — обучението и, по-важното, на сертифицирането на кандидатите като психоаналитици. Четвъртата, неформална функция на института е да служи като общностен център — място, където хора с общи интереси се събират, за да обменят идеи.
Няма доказателства, че курсовете, по начина, по който се преподават в психоаналитичните институти, са качествени или ефективни от гледна точка на андрагогиката (педагогиката за възрастни). И не защото тези въпроси не могат да се изследват емпирично — има огромен брой учени в сферата на образованието, които постоянно се занимават с такива изследвания, и все повече университети изискват такива оценки. Именно за това съществуват процедурите по акредитация на университетите; но психоаналитичните институти предпочитат да се акредитират сами — ако изобщо го правят. Исторически, те избягват да изучават самите себе си, а още по-малко допускат външни органи да ги изследват, освен ако не са сигурни, че резултатите ще са в тяхна полза. Андрагогиката в психоанализата няма доказателства за ефективността си.
По-важното е, че има значителни основания да се смята, че психоаналитичната андрагогика, така както обикновено се практикува, е неефективна или погрешна. Качеството на преподаване в институтите е било критикувано дори от поддръжници на психоанализата като Ото Кернберг още от 80-те години; той убедително показва, че преподаването е авторитарно, теократично и рутинно „унищожава креативността“ на кандидатите. Трябва да ни замисли фактът, че завършилите академично образование, които кандидатстват за обучение в терапевтичните институти, често са шокирани от лошото преподаване. Също така тревожно е, че институтите набират преподаватели почти изцяло измежду собствените си възпитаници — практика, отхвърлена от университетите поради опасността от шуробаджанащина, злоупотреба с власт и интелектуална затвореност.
Що се отнася до обучителната анализа: има много малко емпирични доказателства, че тя е ефективна за предполагаемите си цели, а съществуващите доказателства често са пристрастни. От друга страна, има достатъчно емпирични данни, които показват, че тези анализи обикновено са лоша терапия. В основата им е заложена принуда — изискването да се потопиш в еротично наситена трансферна връзка с по-висшестояща фигура в института, която е посветила кариерата си на това да има право да извършва тази процедура. Затова не трябва да ни изненадва, че сексуалната злоупотреба е често срещана в тези терапии. Добрата терапия не е принудителна; това е основен етичен принцип. Тази критика към обучителната анализа е повдигана от редица психоаналитични изследователи, като Дебора Кабанис, Ото Кернберг, Мичъл Уилсън, Сезар Гарса-Гереро и други.
Структурата на обучителната анализа противоречи на едно от най-фундаменталните открития от научните изследвания върху резултатите от психотерапията — а именно, че терапевтичната връзка е най-важният фактор за успеха на лечението. Харесвате си вашия аналитик? Жалко — ще трябва да започнете отначало с един от „избраните“ от института, освен ако вашият не желае да стане пълноправен член на този клуб, и ако клубът изобщо го приеме.
Същите проблеми съществуват и при супервизията — липса на доказателства, структурна принуда. Връзката със супервизора е дори още по-рискована, тъй като той/тя трябва да одобри работата ви, за да получите акредитация.
Не са подкрепени от доказателства и терапиите, които супервизорите наблюдават. Знаем, че психоаналитичната психотерапия помага в различни ситуации, но — има ли разлика между анализа три пъти седмично и четири? Не знаем, отчасти защото проучването на този елемент би било изключително дълго и свързано с методологични трудности. Но институтите упорито се придържат към такива правила — докато не стане ясно, че прогонват кандидатите, тогава рязко сменят курса и се преструват, че имат добра причина за промяната на това, което до този момент е било ненарушим стандарт. Аналитичната кушетка — върши ли работа и можем ли емпирично да определим кой би имал полза от нея? Не. Как може да навреди на терапията фактът, че от нея зависи дали терапевтът ще получи диплома? Не знаем.
И накрая, относно четвъртата функция: имаме многобройни анекдотични и емпирични доказателства, че психоаналитичните институти са лоши общности, особено за маргинализирани хора. Те са елитарни, инцестни „тайни общества“, където принадлежността зависи от това дали имаш нещо, което другите искат — икономически или символичен/социален капитал. Те също така са силно сегрегирани, а опитите за десегрегация са крайно неуспешни, отчасти защото, когато някой опита, онези, които до този момент са се идентифицирали с института, започват да се оплакват, че вече не се чувстват „у дома“ и демонстративно напускат, разрушавайки организацията. Според мен този факт сам по себе си е достатъчен аргумент за премахване на институтите, защото организация, която процъфтява в условия на сегрегация, но се разпада при интеграция, не е годна за 21-ви век. >>>