Добрата терапия изисква напълно гарантирана поверителност, липса на двойни взаимоотношения, отсъствие на принуда и достатъчна дистанция от останалите аспекти на живота на пациента, така че той да може да поема емоционални рискове. Тези условия очевидно не са налице в психоаналитичния институт. Където и да се провежда терапията — в частна практика, обществена клиника или другаде — необходимите условия за добра работа са все същите. Френското психоаналитично общество отдавна е премахнало обучителната анализа от институционалната си рамка, както и уругвайското общество, именно по тази причина. Това не е радикално предложение. И въпреки това, Кернберг показва как принудителните практики и апетитите за печалба проникват в тези общества по други канали.
От собствен опит — като човек с развита практика в клиничната супервизия — съм установил, че супервизията се проваля почти моментално, ако супервизорът има каквато и да е лична изгода или загуба, произтичаща от поведението на супервизирания. Аз събирам такса от хората, които идват при мен на супервизия, но те плащат за моето откровено мнение и етично ръководство; нямам друга финансова или репутационна изгода от тях. Един подценяван проблем за качествената супервизия е мотивацията на супервизорите да черпят позитиви от успехите на супервизираните — така това демотивира обучаващите се да работят с хора, които наистина се нуждаят от помощ, по същия начин, по който хирург може да избягва трудни случаи, за да не си разваля статистиката. И да не забравяме — не е трудно да забележите, че по-възрастните мъже-супервизори често намират, че младите красиви жени „ги представят в най-добра светлина“. Каква изненада!
Доброто преподаване е по-сложна материя. От страна на преподавателя то изисква реална експертиза и академична свобода. Както споменах, нито едното, нито другото са гарантирани в психоаналитичния институт; Дъглас Кирснър развива подобна теза в своята знаменателна история на психоаналитичните институти „Несвободни асоциации“. Преподавателите по психоанализа често не отговарят на университетските стандарти за квалификация; обикновено са просто най-ентусиазираните по дадена тема или онези, които са натрупали достатъчно „старшинство“, за да им се позволи да преподават.
Ако сте започнали да се отегчавате, внимание! — това е особено важно. Терапевтичните институти рядко наемат външни хора да преподават, защото самото понятие „наемане“ не е релевантно за тях. Обучаващите аналитици преподават практически без заплащане, защото преподаването служи като рекламно шоу за частната им практика — възможност да демонстрират своята мъдрост и да убедят хората, че техният подход е толкова добър, че си струва да се плати, за да го преживееш като анализант или супервизиран.
Тази схема е изначално покваряваща, и именно тя е в сърцето на аргумента ми, че психоаналитичният институт трябва да бъде премахнат. Представете си, че като университетски преподавател водя часовете си безплатно с надеждата студентите да искат да ми плащат за частни уроци? Представете си колко би се изкривила програмата ми, поведението ми в клас, отношенията ми със студентите — и как богатите студенти естествено биха получили повече внимание? Представете си колко подозрително би било всичко, което се случва в тези „частни уроци“? Като преподавател в държавен университет, такава двойна роля е забранена от етичния кодекс — а в психоаналитичния институт тя не само е норма, тя е двигателят на цялата структура. За това — повече след малко.
И накрая: тъй като институтите реално не печелят много от таксите за обучение, а преподаването се разглежда като рекламна платформа, те имат стимул да организират курсовете по начин, който е лесен за администриране. Това води до т.нар. „кохортен модел“, при който фиксирана група студенти преминава през фиксирана учебна програма в синхрон. Това е ужасяваща образователна структура; институтите се преструват, че е чудесна, но това е чиста глупост. Тя отнема на отделния студент правото да избира собствения си курс на обучение — право, което даваме на 18-годишни бакалаври, но по някаква причина отнемаме на зрели хора с магистърски и докторски степени.
Също така това създава емоционално пренаситена среда сред членовете на кохортата, в която конфликтите са чести, а отделните преподаватели имат ограничени възможности за интервенция. Либидинозната наситеност на институционалната среда още повече изостря тези групови конфликти и прави тяхното реално разрешаване почти невъзможно. Очаквано, тези конфликти се развиват в ущърб на най-уязвимите членове на кохортата — често хора с някаква форма на маргинализирана идентичност. Има емпирични доказателства за това. Така трансферентните „сиблинги“* се отчуждават едни от други, лишавайки се от възможности за солидарност, съпротива и изход.
Трудно е да се намери терапевт, с когото човек може да работи добре, но някой, който вече е специалист по психично здраве, е напълно способен да помогне в тази задача. В днешно време става все по-лесно да се открият институции, които предлагат курсове по психоаналитична теория и практика, да не говорим за отделни лица, които предлагат курсове самостоятелно. С отслабването на властта на психотерапевтичните институти, броят на тези алтернативни обучителни възможности нараства; представете си какво бурно биоразнообразие бихме видели, ако терапевтичният институт в неговата традиционна форма изчезне напълно?
Твърдение 2b:
Това, което психоаналитичният институт върши зле, е заложено в самата му структура.
Предполагам, че вече чухте достатъчно доказателства за това твърдение, но искам специално да го разгледам, защото точно върху него почива основният ми аргумент, че именно премахването, а не реформата, е правилното решение. Говорих за психоаналитичния институт като бент на реката на психоанализата; по подобни причини трябва да го разглеждаме и като търговска камара.
Целта на търговската камара е да насочва клиенти към своите членове. Всичко останало — политическа активност, работа за развитие на общността, изследвания — е подчинено на тази цел. Същото важи и за терапевтичния институт. Никой не изкарва прехраната си чрез заплата от института; институтът е механизъм за насочване към частни практики. Най-голяма, а често и единствена, полза извличат хората на върха — обучаващите и супервизиращите — защото цялата структура от самото начало е създадена така, че да облагодетелства именно тях. Това е и причината ролята на обучаващия аналитик да се пази толкова ревностно и да се жадува през цялата история на психоанализата — тя е върховният символ на икономически и символичен капитал в системата. >>>
* Членовете на кохортата развиват сиблинг отношения, по силата на трасфера и контратрансфера в групата.