В такава система кандидатите не са студенти — те са потенциални клиенти. Учебните курсове служат като ловно поле, където обучаващи и супервизиращи аналитици набират най-желаните кандидати, които да привлекат към своята частна практика. Затова кандидатите плащат толкова малко за обучение, в сравнение с личната терапия и супервизията — целта на курсовете е да насочат студентите към частния бизнес на тези аналитици.
Това е изначално неетична структура. Не подлежи на оправдание. Просто е грешно да се организира институция по такъв начин. Тя изгражда цялата институция около неразрешими конфликти на интереси. Системата не може да функционира без такива конфликти, а усилието да се нормализират прави тези институции предсказуемо злоупотребяващи и неподатливи на реформа. Залозите са твърде високи за хората с власт. Мога да ви разкажа за не едно решения на терапевтични асоциации, които се взимат с цел парите да продължават да текат към обучаващите фигури.
Психотерапевтичният институт е създаден, за да експлоатира, принуждава, съблазнява и дискриминира. Това са основните му функции, не са просто случайни странични ефекти. Неприемливо е институция, създадена по този начин, да продължава да съществува, а камо ли да настоява за държавна регулация на психотерапевтичната професия в своя полза.
Твърдение 3:
Това, което институтът върши зле, е по-вредно за хората и обществото, отколкото ползата от нещата, които прави добре. С други думи, психотерапевтичният институт има предсказуемо ятрогенно въздействие върху индивидите и обществото.
Смятам, че вече убедително показах как това, което институтите вършат зле, вреди на хората — несъразмерно на всяка възможна полза. Преобладава култура на принуда, дискриминация и злоупотреба, и фактът, че някои хора имат положителни преживявания, свързани с тях, не оправдава тези злоупотреби. Особено когато знаем, че тези, които са се справили добре в института, вероятно биха имали положителен опит и другаде. Освен това способността да процъфтяваш в такава среда може дори да е сигнал, че ти самият имаш нужда от помощ — че не си толкова чувствителен към страданието и етиката, колкото би трябвало да бъде един клиницист.
Не бива да подценяваме и вредата, която психоаналитичните институти нанасят на обществото. Едно от тези вредни въздействия е създаването на ненужна пропаст между психоанализата и университета, което има множество пагубни ефекти. Това води до капсулиране на психоаналитичните идеи — както отбелязва Андре Грийн, психоанализата се „прикачва към балсамиран труп“, вместо да бъде “предизвиквана” в академична среда, където би могла да бъде подложена на критика и проверка. Това означава, че психоаналитиците не се оценяват от колеги извън тяхната дисциплина и не трябва да доказват своята стойност пред публика, която не е предварително убедена в тяхната правота. Това ни изолира от реалната научна среда и ни прави уязвими, като растение, отглеждано в оранжерия.
Още по-значим свързан ефект е, че като заграждат „реката на психоанализата“, институтите заграждат знание, което по право е обществено достояние. Те мистифицират, скриват зад платени стени и приватизират идеи, които могат да помогнат на хора и общности да водят по-добър живот. Да, и университетите понякога правят същото — но има и обществени университети, които са безплатни.
Психоанализата трябва да служи на общото благо. Тя трябва да бъде обща — да принадлежи без ограничения на всички; трябва да бъде здрава — т.е. достатъчно жизнена, за да оцелее извън затворена среда, и етична, така че да не бъде използвана като оправдание за принуда, дискриминация или злоупотреба.
Ако искаме добра и полезна психоанализа, трябва да премахнем психоаналитичния институт. Трябва да взривим бента.
Как? Чрез бойкот и оттегляне.
Бойкотираме психоаналитичния институт, като отказваме да се запишем в него още от самото начало — и, в идеалния случай, като дадем гласност защо. Бойкотираме института, като отказваме да се свързваме с него като членове, преподаватели, обучаващи или супервизиращи аналитици.
Дистанцираме се от института, като напускаме. Дистанцираме се, като отказваме да участваме в транзакции чрез него и не му позволяваме да изпълнява своята функция на търговска камара. Дистанцираме се, като насочваме пациентите към хора, които не са институционално обвързани — за да прекъснем финансовото преимущество, което институционалната принадлежност носи.
И най-същественото: дистанцираме се, като отказваме да признаем правото на института да определя кой е правоспособен психотерапевт, или в частност психоаналитик. Дистанцираме се, като наричаме себе си психоаналитици, ако сме такива — а според моето определение, психоаналитик е човек, който практикува, воден от психоаналитични идеи. Ако това сте вие — вие сте психоаналитици, и не бива да позволявате на никого да ви казва друго. Дори онези представители на гилдията, които отправят най-обоснованите критики към терапевтичните институти, често са твърде привързани към познатия модел на акредитация, за да видят очевидното: че системата е компрометирана и трябва да изчезне. „Но нали трябва да имаме някакъв начин за удостоверяване на правоспособност?“ — биха попитли те.
Не, не трябва. Няма доказателства, че акредитацията осигурява качество или предотвратява вреда. (Ще научите повече защо е така в следваща статия.)
Какво друго можем да направим?
Някои хора погрешно смятат, че призовавам за край на психоаналитичното образование. Не е така — просто твърдя, че университетът, особено публичният университет, е често по-подходящо място за психоаналитични курсове, защото е най-малко изкривяващата среда за изследване на тези идеи. В моя опит психоанализата процъфтява в катедрите по психология и социална работа. Много мои колеги в различни катедри също обичат психоанализата и я преподават широко.
Но не е нужно да сте университет или институт, за да предлагате курсове. Можете да сте организация, която предлага лекции и семинари; можете да сте независим специалист, който събира хора в Zoom, в обществена библиотека или културен център. Не всички тези курсове са еднакво добри, но имат предимството да са много по-малко принудителни и обслужващи основно меркантилни интереси. Всяко място може да бъде класна стая, ако хората искат да учат.
Не ни е нужен психоаналитичен институт; нужен ни е процъфтяващ психоаналитичен свят. Такъв вече се изгражда — нови организации никнат навсякъде, инакомислещите привличат аудитории, старите институции залиняват и се разпадат. Бентът прелива; неговото разрушаване за благото на екосистемата, от която всички сме част, наближава.
Carter J. Carter, „Abolish the Psychoanalytic Institute!“, (преведена и адаптирана версия)
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт