Твърдение 1b:
Психоаналитичният институт върши много неща зле. Вярвам, че посочих достатъчно аргументи, но има още няколко аспекта, които си струва да бъдат отбелязани.
Психоаналитичните институти са организирани по начин, който предразполага към злоупотреба. За да напредваш в тях като кандидат, трябва не просто да убедиш различни авторитети, че разбираш какво казват, но и че си съгласен с тях, защото в психоаналитичния институт несъгласието обикновено се тълкува като неспособност да разбереш очевидната правота на дадено твърдение. Отново — не е нужно да приемате думите ми на доверие; Ото Кернберг излага този аргумент вече близо 50 години, а в психоаналитичната литература има изобилие от анекдотични свидетелства в подкрепа на тези наблюдения.
Не може да се подцени принудителният характер на обучителната анализа, дори без да говорим за злоупотреба. Освен това, трябва да отбележим, че тази принудителна процедура задава тона за всичко останало в института, който на практика е изграден около обучителната анализа, защото именно от нея съсловието от обучаващи аналитици печели най-много пари. Ходиш на анализа 2 до 5 пъти седмично; на супервизия — веднъж седмично за всеки отделен тренинг случай. Членовете на института полагат неимоверни усилия да станат обучаващи аналитици, защото искат да прекарват времето си в провеждане на обучителни анализи — с други думи, да прекарват години в еротично наситена връзка с по-млад колега, който е готов да ги възприема като едновременно светило, родител и гуру. Не би ли трябвало да се усъмним в хората, които искат това да е тяхната професия? Не виждате ли колко сектантско е всичко това?
Отново — не би трябвало да ни изненадва многообразието от злоупотреби, които възникват в така структурирана институция. Бихме очаквали поне да има ефективна структура за справяне със злоупотребите, когато се случат — но няма. Съществуват предвидени механизми, под формата на етични комисии например, но те редовно се провалят поради културата на вътрешна близост и взаимни зависимости, която доминира в тези среди. Ще цитирам един от участниците в изследване, което проведох за преживяванията на членове на расови и етнически малцинства в психоаналитичните институти: „човекът, който ме притисна най-брутално… по онова време беше председател на етичната комисия.“
Твърдение 2a:
Tова, което психоаналитичният институт върши добре, може лесно да се извършва по други начини.
Основното ми предложение в тази лекция е, че всичко, което прави институтът, може да се извършва също толкова добре — и вероятно по-добре — чрез други средства; че различните функции на института могат да бъдат разграничени една от друга и че няма никакво преимущество в това всички те да се съчетават в една институция, защото тази „сглобка“ всъщност вреди на всяка от тях поотделно. Мечтата всичко това да се случва под един покрив, без вредни странични ефекти, е илюзия.
Както вече споменах, обучителната анализа е икономическият и психосоциален двигател на института; реката на психоанализата се „загражда“ от института основно с цел да се оберат кандидатите, които искат да станат аналитици, и да се изиска от тях да плащат непосилни суми за „специализирана терапия“ от жреческа каста обучаващи аналитици в частните им практики. Това означава, че всички кандидати, а и завършилите, са били анализирани от един и същ тесен кръг от хора, които също така са и преподаватели, и супервизори. Това не просто създава двойни отношения, а заплетен възел от взаимоотношения, който най-много напомня на структурата на инцестно семейство. Това не е ново прозрение от моя страна — нито пък е нова констатацията, че такава структура води до институционална култура, преситена с едипови трансфери, които се култивират, но трябва непрестанно да се отричат, което предсказуемо води до регресия и ирационално поведение.
Това има особено пагубен ефект върху преподаването. За сравнение — аз преподавам психология в малък държавен колеж, който има и консултативен център. Центърът постоянно има нужда от способни терапевти и супервизия за тях. Ръководството с удоволствие би ме включило — съществуват институционални механизми, чрез които би могло да ми бъде заплатено за тази работа. И все пак всички сме единодушни, че не бива да го правя, защото това би навредило на преподаването ми и на отношенията ми със студентите. Представете си, че студентите не могат да посещават моя курс, защото са били консултирани от мен по-рано и възниква съмнение дали мога да съм обективен — а аз съм единственият преподавател по задължителната дисциплина? Представете си, че водя супервизионна група, в която се разкриват лични подробности за студентите ми, и после трябва да им преподавам?
За всеки университетски преподавател е очевидно, че такава двойна роля е неприемлива. В психоаналитичния институт това е почти неизбежно, затова просто се търпи, с минимални корекции (напр. да не посещаваш занятия, водени от собствения ти аналитик). Институтът се опитва да представи това като предимство — „всичко е материал за анализ“ — но на практика това е опит да се направи копринена кесия от свински уши, в която да се съхраняват всички пари, които обучаващите аналитици печелят от кандидатите.
Смесването на преподаване, терапия, супервизия и общност е абсурдно. Никога не бихме проектирали институция така, ако започвахме от нулата; примиряваме се с положението по навик. Всъщност, онези, които са изследвали този въпрос най-обстойно, почти без изключение стигат до извода, че е необходима сериозна реформа на структурата на психоаналитичния институт; някои, като Гарса-Гереро и Кернберг, дори настояват за премахването му, без да използват буквално думата „премахване“, и аргументите им се приемат сериозно именно защото сякаш не застрашават института в досегашния му вид.
Аз обаче твърдя, че условията, които благоприятстват добрата терапия, са съществено различни от тези, които благоприятстват доброто образование, и че опитът да се съчетаят двете в една организация неминуемо подкопава и двете дейности. >>>