(V) Конформност vs. креативност
Неформалното обучение на ранното поколение аналитици може да бъде отнесено към огромната креативност, характеризираща тази малка група пионери. По-късното формализирано, бюрократизирано обучение корелира с много по-малко креативност – резултат, който едва ли говори в полза на „подобренията“ в обучението, а по-скоро отразява вредните ефекти от разрастването на психоанализата като движение върху нейното развитие като дисциплина. Всъщност, въпреки че много аналитици продължават да определят психоанализата като наука, тя все още разчита за своите доказателства на „лабораторията“ на аналитичната сесия – по същество субективна практика, която основава своите истини почти изключително на пост фактум описания на случаите под формата на обобщаващи, общовалидни и неоспорими твърдения. Това очевидно не е съвместимо с научния подход. „Научните“ статии в психоанализата обикновено целят да потвърдят, а не да опровергаят, клинични хипотези. Понеже аналитиците знаят твърде малко за работата на колегите си, идеите са по-скоро плод на спекулации, отколкото на общ опит и знания.
Проблемът отчасти се дължи на едно фундаментално недоразумение, което обърква психоанализата с модела на природните науки. Концептуалният модел симптоматика–етиология–патология, заедно с всичките му последици, е широко разпространен в съвременната психоанализа. Много психоаналитични институти всъщност използват този модел в обучението си, приемайки за даденост корпус от знания, който – поради самата си природа – е далеч от универсализиране и напълно неподатлив на систематизация.
В психоанализата има малко неща, ако въобще има такива, по които всички школи да са съгласни – или дори всички последователи на една и съща школа. Понятия като трансфер, несъзнавано или аналитичен процес означават доста различни неща за различните школи и неминуемо се стига до концептуално объркване. Все едно хора от различни страни се съгласяват, че дадена стока струва две парични единици, но никой не е уточнил каква е валутата или какви са деноминациите. Ако кажем, че всички психоаналитици са съгласни, че несъзнаваното и преносът са важни понятия, и после помислим за фройдистката, клайнианската или кохутианската „валута“ – и за огромните различия в рамките на тези школи – ще видим идентична ситуация.
Когато хората имат свои собствени дефиниции на понятията и ги използват по свой собствен начин, комуникацията се превръща във вавилонска кула. Понеже едни и същи думи имат съвсем различно значение, е подвеждащо и погрешно да се твърди, че има съгласие по основни понятия, или да се поддържа тезата, че съществува утвърдена обща основа, само защото аналитиците използват едни и същи думи. Ако хората не могат да се споразумеят за основните дефиниции, как биха могли да комуникират за нещо по-сложно? Освен това, не е тайна, че аналитиците прилагат понятията по различен и идиосинкратичен начин. Дори когато подходът към пациентите е стереотипен, по необходимост всяка психоанализа е уникална. Този факт може да говори за природата на психоанализата като изкуство, но със сигурност не е мярка за „научен“ метод. Не казвам, че съгласието по основни дефиниции е достатъчно условие за развитието на полето, но със сигурност е необходимо. За да стане възможно развиването на нови оригинални идеи, аналитиците трябва да започнат да говорят на един и същи език.
Не е изненада, следователно, че при липсата на общ език, стандартите и очакванията в обучението също стават все по-локализирани и подчинени на убежденията и/или капризите на „помазаните“. Формират се клики, а въпросите на властта стават от първостепенно значение при определянето на това чии „стандарти“ и какви знания или учебни програми ще надделеят. Това се засилва още повече от затворената и пирамидална структура на аналитичните институти и от легитимирането на психоаналитичната власт чрез процесите на „помазване“, описани по-горе.
В по-голямата си част гилдията днес не се стреми толкова да разкрива и насърчава уникалните таланти на студентите (което на свой ред да ги вдъхновява да правят същото със своите пациенти), колкото систематично да ги приканва към конформност с техните преподаватели и аналитици. Студентите тогава се превръщат в „послушници“, които вече не поставят под въпрос наследените теоретични модели и не продължават с творческите си изследвания. Безрезервната преданост на такива кандидати към техните аналитични школи може да им попречи истински да чуват своите пациенти и да ги възпрепятства в търсенето на по-дълбоки прозрения, когато тези пациенти не се вписват в съществуващите теории. В известен смисъл, тези студенти интернализират теоретичната позиция на своя лидер без истинско интроектиране и идентификация с психоаналитичната цел – а именно безкомпромисното търсене на истината – както своята, така и тази на своите анализанти.
(VI) Кои са добрите аналитици и терапевти
Въпреки че съществуват значителни разногласия относно психоаналитичното знание и теория, има широко съгласие около това кои са добрите аналитици и терапевти. Кое прави възможно това? Едгар Левенсън твърди, че психоаналитиците от всяка школа използват един и същи алгоритъм в практиката си: те рамкират казаното от пациента, като го подреждат в някакъв смислов ред и експлицират този ред чрез връзката пациент–терапевт. Добрите терапевти от всички школи споделят универсалната способност да правят разбираема по-голяма част от психичния материал, хвърляйки по-широк смислов лъч, който осветлява света на пациента по-добре. Мъдростта и опитът, натрупани чрез използване на този алгоритъм, се предават на кандидатите в процеса на лична анализа и супервизия с различна ефективност.
Да бъдеш добър психоаналитик изисква – наред с ясни етични принципи, известен психоаналитичен опит и мъдрост – три важни качества: Първото е високо ниво на когнитивно функциониране и абстракция, както го описва Елиът Жак – способност да се движиш между общото и конкретното и да държиш в ума си паралелно хипотези и „факти“, които оспорват собствените ти възгледи. Второто качество е специфична форма на терапевтична интелигентност, изразяваща се в способност за психологическо мислене за себе си и за другите, способност за емпатия и разбиране, произлизаща от силно развито чувство за себеуважение и уважение към другите. И накрая, от значение е да владееш или да (си) създадеш добра психоаналитична теория.
Очевидно е, че аналитиците се различават по степента, в която отговарят на тези три критерия. Малцина могат да претендират, в допълнение към първите два, и за приноси към теоретични иновации. Фройд по презумпция попада в тази категория, както и други като Хайнц Кохут, Шандор Ференци, Мелани Клайн, Уилфред Бион и Жак Лакан, макар и с по-малко съгласие. Моето убеждение е, че за да бъдете признат за компетентен аналитик, трябва първите две качества – когнитивна и терапевтична интелигентност – да са достатъчно развити и изявени, така че да компенсират известни теоретични несъвършенства. Парадоксално, но постиженията, заявени от психоанализата като „наука“, почиват върху илюзия, създадена от индивидуалните клинични успехи на аналитици, които благодарение на когнитивните и терапевтичните си дарби могат да практикуват психоанализата като изкуство – т.е. да работят успешно с пациенти – въпреки обучението си. >>>