(II) Митологизирани „стандарти“
Историята на психоаналитичната професия изобилства от разцепления, както показва Джойс Макдугъл в статията си „Отвъд психоаналитичните секти“ (част от сборника „Многоликостта на Ерос”). В унисон с критиките към догматичните обучителни практики на институтите, Макдугъл казва:
„Мисля, че най-голямото ни извращение е да вярваме, че ние притежаваме ключа към истината… Всяка психоаналитична школа, която мисли така, е превърнала своята доктрина в религия… когато превръщаме нашите специфични психоаналитични теории в догматична вяра, ние ограничаваме способността си за мислене и развитие… Но откъде е тази несигурност? Може би се дължи отчасти на начина на предаване на психоаналитичното знание, което е в голяма степен базирано върху пренос: привързаността към аналитика, към супервизори и преподаватели, е пропита със силни трансферни афекти. Това може да доведе както до идеализация на мислители и теории, така и до обратното – желание да бъдат омаловажени. Но предполагам, че това е част от историята на психоанализата и нещо, което трябва да се опитаме да разберем.“
Склонността на професията към идеализация се корени още в основаването ѝ, тъй като психоанализата винаги е била синоним на личността на Фройд – който идентифицира себе си с психоанализата, и психоанализата със себе си. В своеобразна система на обратна връзка, при която собственото усещане на Фройд, че е предопределен за величие, се усилва от почти мистичната власт, която неизбежно се приписва на онези с визионерска смелост и непоколебим устрем, той има завладяващо влияние върху хората около него. И макар обхватът на неговите изследвания и прозрения да довежда до едно от най-всеобхватните и систематични разбирания за човешката същност, именно ролята на Фройд като задаващ стандартите е онази, която оформя както психоаналитичното обучение, така и движението като цяло.
Неговият патриархален и харизматичен пример – в сфера, в която нито една парадигма на постижимо знание не е била единствено общоприета – служи като модел през цялата история на психоаналитичното обучение. Достатъчно е да помислим за влиянието, което Жак Лакан упражнява през последните десетилетия, или за напрежението, което и до днес – почти 50 години по-късно* – продължава между клайнианци и фройдисти във Великобритания. Както посочва Макдугъл, обаче, моделът на идеализация и омаложажаване е не само повсеместен, но и структурен. Той не се ограничава до високите етажи на световната психоаналитична политика, а намира паралели и в ежедневния живот и управление дори на най-малките и непретенциозни институти или обучителни центрове.
Днес, що се отнася до обучението, повечето психоаналитични спорове се въртят около митологизирани „стандарти“, които се основават повече на наследени версии на „истината“, отколкото на изследвания и доказателства. Психоаналитичните концепции не са еднозначно дефинирани и вследствие на това често са източник на ожесточени спорове. Дори членове на една и съща школа често са дълбоко разделени по отношение на своите подходи. Какво е естеството на знанието, което трябва да бъде предадено в обучението? При положение че няма съгласувани дефиниции и подходи, няма съгласувана „мерна единица“ в психоанализата и съгласуван начин за измерването ѝ, нейната легитимност като сериозна дисциплина е поставена под въпрос. Както напомнят Кристофър Болас и Дейвид Съндълсън в книгата си Новите информатори: „Ще отнеме много, много време, докато психоанализата стигне до нещо като убедителна дефиниция за самата себе си.“
При все това обаче, както отбелязват същите автори, е повсеместно създаването на „фалшива експертиза“ сред психоаналитиците. „Като се обградят с колеги, които са съгласни с тях и с които евентуално могат да напишат книга или да организират семинар по клинична тема, психоаналитиците успешно създадат илюзията, че се прави истинска наука. Но техническите въпроси в статиите, изявите на конференции и данните за пациенти, предполагаемо страдащи от даден синдром, са по-скоро аксесоари на експертизата, а не същността ѝ.“
(III) „Фалшива експертиза“
За това поведение могат да се намерят много социално-икономически и исторически обяснения. Но искам да предложа друго, което, вярвам, стига до същността на въпроса. Макар да се отнася до психоаналитичните институти, моето предположение има по-общи импликации за институционализирането на идеи в професии, които изискват квалификация, основана на невалидируемо знание.
Квалификацията удостоверява, че даден човек е обучен да бъде годен или компетентен да изпълнява определена задача. В психоаналитичната професия завършилите обучителна програма по психоанализа се удостоверяват като компетентни да провеждат терапевтични психоанализи. Това предполага, че завършилите са компетентни в прилагането на усвоено тяло от знания. Концепцията за квалификацията е основана на идеята за легитимно знание, предавано чрез обучение, което осигурява експертиза и компетентност. В психоанализата това са трудовете на Фройд и неговите последователи в теорията и техниката, като голяма част от преподаваното се приема за установена истина. Фройд не е възприемал психоанализата като професия, т.е. като организирана група от квалифицирани практикуващи. Днес обаче психоанализата е професия, често със строги, формализирани изисквания. Завършването на квалификационната програма изисква значителна упоритост, жертване на време и средства, отдаденост и адаптивност. Психоанализата като професия разчита на клиенти, които се доверяват на един вид специално езотерично знание на практикуващите, което се удостоверява чрез професионално обучение, и клиентите се консултират въз основа на предполагаемата компетентност. Институтите по психоанализа действат като пазители на професията и се стремят да осигурят „контрол на качеството“.
Експертизата е проблем в психоанализата и го показва фактът, че споровете са концентрирани най-често около въпроси, свързани с обучението. Защо това е така? Причината се крие в противоречие между естеството на психоанализата като дисциплина и обучението на практикуващите. Това важи независимо дали психоанализата се разглежда като наука или изкуство. Ако е изкуство, какво място има то в професионално училище или семинария със спорно тяло от знания, които трябва да бъдат придобити чрез квалификация? Ако е наука, къде са публичните доказателства, протоколите, единиците за измерване и критериите, които науката изисква? И къде е общоприетото тяло от знания, което да се прилага в обучението? Ако е наука, то тя е млада и има най-много няколко установени истини. Ако е изкуство, тогава разликите между индивидуалните аналитици и пациенти не могат да се стандартизират, квантифицират или лесно измерят. >>>
* Оригиналната публикация е от 1998 г.