Психоаналитичната терапия по своята същност е трудна. Задачата е изследване на ума, което изисква значителна способност за абстракция, поставяне под въпрос на дълбоко вкоренени убеждения, свободна игра на идеи в отворено партньорство, което продължава години. Тъй като няма установен корпус от знания, които аналитикът да прилага като шаблон, творческите способности на пациента и аналитика са от съществено значение. Аналитиците трябва да умеят, както казва Кохут, да признават различните гледни точки, да боравят гъвкаво с идеи, да бъдат релативисти. Ако тези способности не са на необходимото ниво, вакуумът често се запълва с догматични шаблони.
Един важен аспект от упадъка на психоанализата е институционализирането на психоаналитичните идеи, при което все повече, но по-слабо способни аналитици използват кодирани стереотипи, за да компенсират несигурността на творческото изследване. Това има значими последствия върху естеството и реалността на аналитичната компетентност. Проблемът с „фалшивата експертност“ лежи в основата на все повече провалени анализи. За разлика от медицината, където лекарите работят с конкретни данни и протоколи, психоанализата не разполага с подобна база знания. С други думи, няма учебник, който да обяснява как да се лекува даден пациент.
Тъй като психоанализата е интимен процес, зависещ в голяма степен от изкуството на конкретния аналитик, а далеч не всички аналитици притежават необходимите качества, много анализи са обречени на провал. Смятам, че част от проблема с упадъка на психоанализата идва именно от многото неуспешни терапии. Това е добре известно сред психоаналитиците. Понякога тези неуспехи се обясняват с патологията на пациента, понякога – с некомпетентността на аналитика. Разделението между „добри“ и „лоши“ аналитици, между „истински“ и такива с алтернативни теоретични ориентации, е признание – макар и косвено – за това колко важен е за самите аналитици въпросът за компетентността. Защото ако по причини, независещи от тях, част от аналитиците не отговарят на критериите за компетентност, практиката им няма да отговаря на очакванията за „квалифициран“ експерт. Сегашните институции трудно могат да се справят с този проблем, тъй като често остават затворени, доминирани от интересите на тесни кръгове, които ги ръководят от самото им създаване.
(VII) Има ли бъдеще психоанализата?
За да има различен път в бъдеще, психоанализата трябва да преосмисли обучението си и да предложи алтернативи на настоящото положение. Една такава мярка може да бъде премахването на задължителната учебна анализа, което би обезоръжило практиката на безкритично предаване на „неоспоримо“ знание и би насърчило по-открито и скептично изследване.
За съжаление шансът за обвързване на институтите с университети, без съпътстващ конфликт на интереси, вероятно вече е изгубен. Историческата възможност беше пропусната, понеже институтите не възприеха културата на критично мислене в академичния свят.* Според аргументите на Кернберг, развиването в рамките на институтите на култура и среда, подобни на университетите или академиите по изкуства, е желателно, ако не и жизненонеобходимо.
Второ, проблемът с практиката на „помазване“ налага радикална деинституционализация на обучението*. Може би е под въпрос дали институцията изобщо трябва да дава квалификация. Въпросът кой дава право на някого да бъде аналитик е обсъждан от много мислители, включително от Лакан. Идеята, че в крайна сметка ставаш аналитик, когато се самоупълномощиш (в психологически смисъл) – нещо, за което не е възможно да бъдеш упълномощен от друг, е съвсем уместна за естеството на терапевтичната работа, поне в настоящата среда.
Психоанализата има нужда от преориентиране към интердисциплинарно и критично изследване, както е било предвидено от Фройд. Неговият завет – „Нищо не бива да ни възпира да наблюдаваме най-вече себе си и да подлагаме на критика собственото си мислене“ – е един вид остро разобличаване на ритуалите за квалификация, които често спъват развитието на полето.
Основните проблеми на обучението са структурни и концептуални, и изискват спешно внимание, ако психоанализата иска да възвърне загубеното си доверие. Междувременно, пропастта между скромната база проверими знания и високото ниво на „престорено“ знание става все по-притеснителна, до степен, че самият въпрос „що е знание в психоанализата“ не се задава изобщо.
Психоанализата като метод на скептично изследване на непознатите аспекти на човешкия ум е по-близка до философията и литературата, отколкото до медицината. По самата си природа тя предполага организация, различна от йерархичните структури на медицинските асоциации.
Проблемите с институционализирането на психоанализата са свързани с факта, че в продължение на десетилетия политическият аспект е бил приоритизиран пред методологичния. Една от големите грешки на Фройд е следствие от опасението му, че фокусът върху терапевтичния метод ще попречи на признаването на психоанализата като наука. Това доведжда до консолидация на движението и затвърждаване на институционалния нарцисизъм. Психоанализата като панацея е фантазия. Но тя дълго бива продавана така. Тази илюзия допринесе за увредената ѝ репутация и показа ограничената ѝ способност за самокритика.
Идеите на Фройд са част от духа на 20-ти век. Дори най-острите му критици трябва да признаят, че концепциите на психоанализата промениха начина, по който гледаме на себе си и отношенията си. Това ни дава основание да вярваме, че психоанализата няма скоро да изчезне от културния хоризонт, но колкото повече се свързва със сегашната ѝ институционална форма, толкова по-голям е рискът това да се случи. Упадъкът в институционализираната психоанализа е почти сигурен. Все по-малко кандидати и пациенти се обръщат към нея.
Но хората ще продължават да търсят утеха и лек чрез терапевтично общуване и символичен обмен, както е било откакто свят светува. И независимо от все по-усъвършенстваните медикаментозни средства, винаги ще има нужда от терапии чрез говорене и слушане. Затова е време психоанализата да си върне духа на открито и скептично изследване на собствените си концепти и теории, включително и на онези, най-скъпи на професията. Време е да си припомни източната мъдрост: „Целта не е да подражаваме на майсторите, а да търсим това, което са търсили те.“ Както казва Кристофър Болас: „Психоанализата просто трябва да преживее своите доктрини и школи. Ако оцелее в този процес, ще се развие. Но това предстои да се види.“
* У нас се забелязва дори обратната тенденция: не само, че институтите не възприемат културата на критично мислене в академичния свят, но в случаите на колаборация между университетски програми и психоаналитични институти, последните имат покваряващо въздействие върху академията – форма на колонизация на учебните програми за собствени цели на института.
** Една такава мярка би била закриването на психоаналитичните институти в традиционния им вид, за което настоява Картър Дж. Картър, социален учен и активист (бел. прев.)
Статията е адаптиран откъс от монографията на Douglas Kirsner, „Unfree Associations: Inside Psychoanalytic Institutes“
За автора: Полина Юлиева е психолог, магистър по клинична социална работа и психоаналитичен психотерапевт