Ами ако Фройд все пак е бил прав?

Един невроучен се осмелява да твърди, че добрата стара психоанализа държи ключа към лечението на психичните страдания.

Днес да заявиш, че се впускаш в психоаналитично обучение, в много среди е почти равносилно на признание, че възнамеряваш да лекуваш пациентите си с астрология или гадаене. А да кажеш, че самият ти се подлагаш на психоанализа като пациент, означава, че поверяваш психичното си здраве на знахар.

Затова, ако ви кажа, че един уважаван невроучен се е заел да „реабилитира“ Зигмунд Фройд и да защити както неговата теория за човешкия ум, така и психоаналитичния му метод като най-добрия — всъщност единствения — подход, способен да лекува емоционални разстройства, вероятно бихте преценили начинанието като донкихотовско, а автора^⁕ му — може би като човек, който сам се нуждае от сериозна терапия.

Културното и научното влияние на Фройд достига своя връх преди около 70 години, а голяма част от историята на психиатрията оттогава насам представлява такова повсеместно отричане на човека Фройд, неговите концепции и терапевтичните му техники, че на моменти придобива почти жесток, дори отмъстителен характер. Фройд е бил обявяван за сексист, женомразец, насилник, нарцисист, хомофоб, перверзник, наркоман, опортюнист, плагиат, фантазьор и псевдоучен, както и за нелоялен приятел и за протеже, което си присвоява чужди заслуги.

Можем да прибавим и некомпетентен терапевт — „догматик, който притискал пациентите си и систематично не успявал да направи решаващата разлика между техните фантазии и своите собствени“. Това гласи анотацията на задната корица на сборник с унищожителни по адрес на Фройд есета, издаден през 1998 г. от литературния критик Фредерик Крюс, в който участват 18 психиатри, философи, историци и други автори. Самият Крюс някога е бил ревностен фройдист, преди да се превърне в яростен еретик по отношение на Фройд.

Ако патоисториците трябваше да посочат точна дата на смъртта на фройдизма, вероятно биха посочили 1963 г. Тогава философът на науката Карл Попър определя психоаналитичната теория като архетипния пример за „псевдонаука“. По-лошо от просто лоша наука, психоанализата според него — тъй като не подлежи на проверка — изобщо не е наука. До голяма степен основаваща се на крайно спекулативното тълкуване на несъвършено запомнени сънища — точно сънища — психоаналитичната теория се оказва недостъпна за истинското научно изследване. Според Попър, като претендира да обяснява всичко, психоанализата в крайна сметка не обяснява нищо.

Кой днес би се осмелил да опита да реабилитира Фройд? И защо?

Нека започнем с втория въпрос. Една от причините е, че това, което идва след фройдизма, според мнозина не е по-добро. През 70-те години професионалистите в областта на психичното здраве се отдръпват от отвлечените психологически понятия като пренос и контрапренос, нагон към смъртта и теорията за съблазняването — както и от още по-екстравагантни идеи като завист към пениса, страх от кастрация и Едипов комплекс — и вместо това насочват вниманието си към „биологичната психиатрия“, която се развива благодарение на откритията на някои медикаменти през 50-те и 60-те години.

Налагат се физиологични обяснения, като „катехоламиновата хипотеза за афективните разстройства“, според която тревожността и депресията се дължат на недостиг на невротрансмитерите норадреналин и допамин. Три десетилетия по-късно, през 90-те години, се появява „теорията за химическия дисбаланс при депресията“, която свързва депресията и други разстройства на настроението с нарушена регулация на друг невротрансмитер — серотонина. Силно субективните оценки на психоаналитиците отстъпват място на привидно по-обективните измервания, предоставяни от невронаучни инструменти, способни да регистрират мозъчната активност, като ЕЕГ, ПЕТ и функционалния магнитен резонанс. Лекарите се обръщат към генетични изследвания за идентифицирането на различни типове темперамент и емоционални предразположености и започват да разчитат на стандартизирани въпросници, валидизирани за целите на диагностицирането на психични заболявания.

Отхвърляйки фройдизма и изтъквайки солидната медицинска основа на психиатрията, като дисциплина основана на научни доказателства, тя уверено предсказва, че измерими успехи тепърва предстоят. Само че това не се случи. Биологичната психиатрия „се престара, обеща прекалено много, постави твърде много диагнози и предписа твърде много лекарства“, както каза през 2019 г. историкът на науката от Харвард, проф. Ан Харингтън. Което повдига въпроса дали психиатрията просто не е заменила една форма на магьосничество с друга.

^⁕ Оригинална статия: Scott Stossel, „What if Freud Was Right?“