Ами ако Фройд все пак е бил прав?

И така, каква карта на човешката психика ни предлага Солмс?

Знаете прочутото правило на Чехов, че ако в първо действие въведете пушка, тя трябва да гръмне до края на пиесата. Е, ето ви паралел: ако на първата страница на книга за психоанализата въведете пенис, той съвсем скоро ще „гръмне“ — или няма да успее да го направи, или и двете.

Още във втория абзац Солмс представя случая на депресиран лекар на име Теди П., когото приятелката му зарязва, след като той проявява признаци на еректилна дисфункция (може би малко прекалено очевидна препратка в книга за Зигмунд Фройд). Когато състоянието на Теди се влошава — освен от депресия и сексуална дисфункция той започва да страда от безсъние, главоболие, „мозъчна мъгла“, припадъци и симптоми, сочещи възможна деменция — Солмс го поема като пациент.

Той установява, че основното заболяване на Теди е психологическо, а не неврологично (припадъците оставят въпроса открит за известно време), и отдава голяма част от проблемите му на каскадните ефекти от лекарствата и леченията, които получава заради депресията, тревожността, безсънието и болката. Солмс постепенно спира медикаментите му и започва с него курс на психоанализа. След това оставя Теди настрана, като държи читателя в напрежение цели 258 страници, преди отново да се върне към разказа за съдбата му.

Въпреки невромедицинската си подготовка Солмс държи на виждането си за психоаналитичната работа като „по-малко подобна на наука и повече на практическо умение“. С течение на опита, казва той, опознавате множество различни видове „повреди“ и намирате множество различни начини за поправянето им.

Някои хора — и под „някои хора“ може би имам предвид и себе си — намират известна утеха в това да разбират тревожността и депресията си като, по същество, механични повреди, а не като морални недостатъци: някъде е възникнала повреда в „окабеляването“ на темперамента, другаде се е появил неблагоприятен генетичен вариант, а на трето място има нарушение в регулацията на невротрансмитерите, не много различно от нарушената регулация на инсулина в панкреаса на човек с диабет.

Но тезата на Солмс, следваща Фройд, е, че тези „механични“ проблеми могат да бъдат отстранени единствено като част от цялостно пренастройване на несъзнаваните емоционални нагони и потребности. Това е помогнало на самия Солмс. От малък той бил измъчван от силен страх от смъртта, след като по-големият му брат получил мозъчно увреждане при нелеп инцидент. В крайна сметка Солмс се освободил от страха си след психоаналитична терапия на кушетката на Клифърд Йорк — британски ветеран от Втората световна война, ангажиран в грижите за оцелелите след освобождаването на Берген-Белзен.

В крайна сметка пациентът Теди П. се възстановява. (Това не е спойлер — едва ли читателите са очаквали нещо друго.) След четири години усилена работа със Солмс, в която се връща към преживяванията от ранното си детство и отношенията с майка си, депресията и тревожността отшумяват, проблемите със секса и романтичните връзки намаляват, а нарастващата осъзнатост го освобождава от разрушителните несъзнавани импулси. Той става истински успешен лекар.

Лечението е изпълнено с всякакви неочаквани обрати, а Солмс използва множество психоаналитични инструменти — анализ на сънищата, свободни асоциации, осветляване на защитните механизми, възстановяване на потиснати спомени, пренос и контрапренос, както и сложни (прекалено сложни, ако питате мен) интерпретации от страна на аналитика. За човек с моите твърдо материалистични възгледи всичко това изглежда малко в повече.

Но две неща, които Солмс пише на различни места по-рано в книгата, ме накараха да се замисля. Едното е, че в същността си целта на психотерапията е просто „да помогне на пациентите да намерят по-добри начини да удовлетворяват емоционалните си потребности“. Каквото и да мислите за цялата тази сложна фройдистка конструкция, кой би могъл да възрази срещу това? Другото е: „Психоанализата е лек, постигнат чрез това да обичаш ближния си като себе си.“ Солмс се е заел да довърши Фройдовия проект, като му даде невронаучна основа — но може би по-важното му постижение е в намерението да върне човечността на психиатрията.

— Статията е превод на “What if Freud Was Right?”, September 2026, The Atlantic.