Ами ако Фройд все пак е бил прав?
Безусловната подкрепа на Солмс за психоанализата е забележителна след десетилетия повсеместна критика. В нейна защита той цитира редица изследвания и научни публикации от последните 40 години, за да покаже, че психотерапията в психоаналитичен стил е по-ефективна от антидепресантите или електроконвулсивната терапия при депресия и по-ефективна от антипсихотиците при шизофрения. Той цитира и изследвания, според които психоанализата има силно изразен ефект на отложеното действие — тоест симптомите продължават да се подобряват дълго след приключването на лечението.
Тези резултати са толкова впечатляващи, че реших да разгледам самите проучвания, на които се основават, както и някои други релевантни изследвания. Установих, че Солмс е твърде избирателен в това, което цитира, и премълчава множество нюанси — а понякога и пряко противоречащи доказателства — в подкрепа на тезата си за психоаналитичния тип терапия и срещу други форми на лечение, особено фармакотерапията. Подборът само на удобни доказателства не е необичаен, особено когато става дума за изследвания, които трудно могат да бъдат сравнявани, но изводите, произтичащи от подобен подбор, обикновено са формулирани с известна предпазливост.
Твърденията на Солмс обаче са категорични и безапелационни: „Почти всяко психиатрично разстройство, изброено и дефинирано в стандартните диагностични ръководства, е най-добре да бъде разбирано и лекувано не фармакологично, а психологически.“ И още: „При сегашното положение на нещата в психиатрията не съществуват физиологични лекове.“ Но може би най-провокиращо е заключението: „Основата на съвременната психиатрия — психофармакологията — в по-голямата си част е защита срещу необходимостта да се изправим пред фактите за това от какво всъщност се нуждаят нашите пациенти. Тя е начин да потискаме симптомите, вместо да питаме какво означават и да се заемем с причината за тях.“
Позицията на Солмс, вероятно без той да го цели, го доближава до публичните изявления на министъра на здравеопазването Робърт Ф. Кенеди-младши, че антидепресантите са безполезни, „по-пристрастяващи от хероина”, причиняват „мозъчни увреждания“ и може да са отчасти отговорни за стрелбите в училищата. Нито едно от тези твърдения не е вярно, но една от причините демонизирането на медикаментите да е толкова лесно е, че биологичният модел на психиатрията — макар и да пълни касите на фармацевтичните компании — не доведе до универсални решения, а вместо това подхрани цикли от разочарование и последващи крайни реакции. (Днес един на всеки шестима американци приема антидепресанти.)
Солмс все пак признава, че макар в психиатрията да не съществуват физиологични лекове, физиологичните лечения могат да облекчават симптомите. Това, че болкоуспокояващите не „лекуват“ болката, не пречи на хората да ги приемат, за да я облекчат. И все пак атаката му срещу фармакологията изглежда преувеличена: макар със сигурност да е вярно, че много от хората, които приемат SSRI антидепресанти, нямат нужда от тях и не би трябвало да ги приемат, също толкова вярно е, че без тях много други биха били тежко инвалидизирани или дори нямаше да са живи.
Преди Фройд да се насочи към психиатрията, самият той е бил невроанатом. Част от ранните му изследвания са посветени на половите жлези на змиорките и на нервната система на раците. Но предвид инструментите, с които разполагал през 90-те години на XIX век, той постоянно се сблъсквал с границите на онова, което физическият мозък може да разкрие за функционирането на ума. Разочарован и нуждаещ се от пари, той оставя микроскопа настрана, открива частна практика и вместо това се съсредоточава върху клиничното наблюдение на пациентите — и на собствения си ум.
Изучаването на съзнанието — и на несъзнаваните механизми, лежащи под него — е интроспективният начин, по който Фройд изгражда психоаналитичната теория. Понякога самият той изразявал неудовлетворението си от този подход. „И на мен самия ми е странно, че описанията на клиничните ми случаи, звучат повече като кратки разкази и че, така да се каже, им липсва сериозният печат на науката“, размишлява той през 1895 г. в основополагащия си труд Изследвания върху хистерията.
Фройд никога не изоставя стремежа си да свърже физиологията и психологията. „Трябва да помним, че всички наши спекулативни идеи в психологията вероятно някой ден ще се основават на органична субструктура“, пише той през 1914 г. През 1938 г., малко преди смъртта си, Фройд все още работи в тази посока: „Бъдещето може да ни научи да упражняваме пряко въздействие — чрез определени химични вещества — върху количествата енергия и тяхното разпределение в психичния апарат.“
Солмс поема щафетата, но е категоричен, че все още не сме достигнали бъдещето, което Фройд е предвиждал. Според него по-скоро трябва да се върнем към истинската цел на Фройд: да лекуваме душата не чрез въздействие върху мозъка, както прави съвременната биологична психиатрия, а „като приемем, че „душата“ — разбирана като преживяващото, действащо, живо Аз — е част от природата“.
И той не е сам в това виждане — дори сред клиницистите, чиято професионална кариера започва с възхода на биологичната психиатрия. Пациентите с психоза са „твърде интересни и сложни, за да бъдат сведени до блокирането на допаминовите рецептори“, пише психиатърът Песах Лихтенберг в книгата Psychopharmacology Reconsidered („Преосмисляне на психофармакологията“) от 2023 г.
