Ами ако Фройд все пак е бил прав?

Привържениците на т.нар. антипсихиатрия — днес допълнително насърчавани от министъра на здравеопазването и социалните услуги Робърт Ф. Кенеди-младши и движението MAHA — със сигурност смятат така. Така смятат и някои водещи фигури в биологичната психиатрия. Като ръководител на Националния институт по психично здраве на САЩ от 2002 до 2015 г. Томас Инсел се опитва да постави американския подход към грижата за психичното здраве върху по-солидната основа на мозъчната физиология и новите открития на генетиката, вместо върху неясните концепции на фройдизма. Но през 2017 г., когато прави равносметка на похарчените от него 20 милиарда долара за това начинание, оценката му е мрачна: „Не мисля, че сме променили нещата по отношение на намаляването на самоубийствата, на хоспитализациите или към по-успешно възстановяване на десетките милиони хора с психични заболявания.“

Това, което биологичната психиатрия някога обещаваше, изглеждаше революционно; от гледната точка на страдащия пациент обаче, постигнатото е по-скоро маргинално. И все пак връщането към лечебните предписания на един компрометиран викториански шарлатанин звучи малко като: „Тази съвременна медицинска техника не работи особено добре — хайде да се върнем към пиявиците.“

Е, оказва се, че пиявиците са се утвърдили като важна част от инструментариума на съвременния реконструктивен хирург — наред с други приложения, те се използват постоперативно при кожни присадки. Възможно ли е фройдизмът да е пиявицата на психиатрията — възроден заради удивителните ползи за здравето, които всъщност е имал през цялото време?

Платоновият идеал за човек, който би се осмелил да защити подобна теза:

Със сигурност би приличал на проф. Марк Солмс, автор на новата книга The Only Cure: Freud and the Neuroscience of Mental Healing („Единственият лек: Фройд и невронауката на психичното лечение“). Той е южноафрикански невроучен с впечатляваща професионална биография и стотици статии в научни списания, както и с половин дузина книги — и броят им продължава да расте. Неговата лаборатория открива специфичния невронален механизъм в предния мозък, отговорен за предизвикването на сънища, а самият той опровергава схващането, че сънуването зависи от REM съня. Провеждал е и обширни изследвания върху невробиологичните основи на съзнанието.

Проф. Солмс е и практикуващ психоаналитик; наред с неврологични заболявания (инсулт, Паркинсон, деменция), той лекува и психиатрични разстройства като тревожност, депресия и психоза. Той въвежда термина невропсихоанализа, за да опише клиничната си работа, тъй като допълва традиционните психоаналитични техники — като свободни асоциации, тълкуване на сънищата и други методи за изследване на несъзнаваното — с по-новите открития на невронауката.

Голяма част от изследванията му са посветени на опити да използва съвременните технологии, за да покаже научната основа на определени концепции и теории на Фройд. Например Солмс твърди, че стремежът към удоволствие — източникът на Фройдовия „принцип на удоволствието“ — е локализиран в невронни мрежи, които комуникират чрез допамин; и също така свързва свръхаза с област от префронталната кора, участваща в емоционалната регулация.

Невроучен, който едновременно с това практикува психоанализа, е рядка птица. Но Солмс е още по-рядък случай: през последните 29 години той работи върху преработено и допълнено английско издание на пълното творчество на Фройд. През 2024 г. са публикувани 24 тома, а още четири — посветени на неговите текстове за невронауката, включително някои, които никога досега не са били публикувани на английски — предстои да излязат през 2028 г.

Публикуването на пренебрегвани досега текстове дава на Солмс възможност да коригира погрешното впечатление, че Фройд е бил хомофоб. В писмо до жена, която го моли да „излекува“ сина ѝ от хомосексуалността му, Фройд пише, че да бъдеш гей „не е нещо, от което да се срамуваш, не е порок, не е деградация; не може да бъде класифицирано като заболяване“. Последната част звучи иронично на фона на факта, че Американската психиатрична асоциация официално класифицира хомосексуалността като „социопатично личностово разстройство“ или „сексуално отклонение“ чак до 1973 г.

В същото писмо Фройд отбелязва, че някои от най-изтъкнатите личности в историята — Платон, Микеланджело, Леонардо да Винчи — са били хомосексуални, и завършва с думите, че макар психоанализата да е в състояние да помогне на сина ѝ да бъде по-щастлив, по-малко невротичен и по-продуктивен, нищо от това няма да има отношение към сексуалната му ориентация. Подозирам, че не малко от критиците на Фройд ще се изненадат, като прочетат това.