Ами ако Фройд все пак е бил прав?

По собствената оценка на Солмс вероятно „няма жив човек, прекарал повече време с Фройд от мен“. Но Солмс далеч не е някакъв догматичен последовател, каквито често са били пазителите на Фройдовото учение. Ърнест Джоунс, влиятелен ранен ръководител на Международната психоаналитична асоциация, смятал за своя задача да „създаде таен комитет“, подобен на „Паладините на Карл Велики“, който да защитава Фройдовата теория от ереси.

Солмс, напротив, приема някои от основните критики към Фройд — например определя нагонa към смъртта като „груба грешка“. А що се отнася до доста „идиосинкратичните“ теории на Фройд за секса, Солмс пише: „Не мисля, че можем да избегнем заключението, че Фройд е бил сериозно объркан по тези въпроси.“

Част от аргументите в The Only Cure са имплицитни и безспорни: въпреки опитите фройдизмът да бъде изчистен от психиатрията, неговите клишета, термини и концепции — несъзнавано; То, Аз и Свръхаз; сублимация; защитни механизми; значението на сексуалността и преживяното в ранното детство — са проникнали толкова дълбоко в нашата културна лимбична система, че продължават да живеят в общите метафори и терминология, с които говорим за личността и психичното здраве: еди-кой-си е „нарцистичен“, „инхибиран“, или е „в отрицание“. Когато Фройд умира през 1939 г., поетът У. Х. Одън пише, че той се е превърнал в „културния климат, в която водим различните си животи“.

Но две експлицитни тези, които Солмс излага в книгата си в защита на Фройд са удивително амбициозни — и спорни.

Първият е, че Фройд заслужава признание за своята прозорливост по отношение на неврофизиологията. В едно неотдавнашно издание по история на невронауките се твърди, че „Фройд не е казал нищо ново или проницателно за начина, по който функционира мозъкът“. Според Солмс е точно обратното: много от господстващите днес теории за функционирането на мозъка първоначално са били разработени именно от Фройд.

Например Солмс пише, че Фройд на практика е идентифицирал начина, по който краткосрочните паметови следи се консолидират в дългосрочни — и го е направил повече от половин век преди да бъде открит неврохимичният механизъм, който стои в основата на този процес. За да подкрепи тезата си, тук Солмс се обръща именно към човека, открил този механизъм — Ерик Кандел, носител на Нобелова награда за физиология и медицина за това откритие. Кандел е съгласен със Солмс, че психоанализата е „най-последователният и интелектуално удовлетворяващ възглед за човешкия ум“, с който разполагаме, и че невронауката представлява „новата интелектуална рамка“, която може да вдъхне нов живот на психиатрията.

Или да вземем ключовата Фройдова концепция — несъзнаваното. Фройд твърди, че нашата личност и поведение се управляват от мощни скрити нагони и мотивации, които в по-голямата си част остават непознати за съзнателното ни „Аз“. Това, което преживяваме като своя „съзнателен живот“, всъщност е само последваща рационализация на неща, които вършим по други причини — твърдение, което нанася съкрушителен удар не само по представата за човешката рационалност, но дори по идеята за свободната воля.

В продължение на години доказателствата за съществуването на несъзнаваното изглеждат недостъпни за обективната наука. Как бихме могли да докажем съществуването на нещо, което по определение не можем субективно да съзнаваме? Но технологии, които не са били налични по времето на Фройд, дават възможност да се демонстрира, че голяма част от случващото се в мозъка действително протича несъзнателно.

Изследвания с помощта на апарати за функционален магнитен резонанс показват, че когато на хората се представят плашещи изображения или гневни лица толкова бързо, че те не успяват съзнателно да ги възприемат, мозъкът им въпреки това регистрира плашещите стимули. Апаратите отчитат рязко повишаване на активността в амигдалата, последвано, наред с други реакции, от ускоряване на сърдечния ритъм, повишаване на кръвното налягане и отделяне на хормони на стреса. След това усещането за страх на телесно ниво прониква в съзнанието и мозъкът взема решения в отговор на него. Затова вече е трудно да се отрече, че — поне в най-общите си очертания — Фройд е бил прав за несъзнаваното.

Втората експлицитна теза на Солмс е — ако изобщо е възможно — още по-провокативна. По думите му има изобилие от доказателства, че психоанализата и произлизащите от нея подходи „са удивително ефективни“ — в някои случаи, твърди той, „толкова надеждни, колкото например инсулинът при контролирането на диабет тип 1 или ваксината срещу HPV при предотвратяването на рака на маточната шийка. Тези лечения са толкова добре доказани, че на повечето лекари би им се сторило — ако използваме технически термин — направо налудничаво да не ги прилагат по подразбиране.“