Меланхоличното дете

Галит: Това всъщност означава, че във всяка връзка има някаква малка загуба. Не само големите загуби са на фокус. Книгата е и за онези малки, почти невидими загуби.

Адам: Да. И също така малките загуби могат да бъдат големи загуби. Никога не знаем, когато се разделяме с някого, дали някога отново ще го видим. Не прекарваме целия си живот в мислене за това, но на някакво ниво сигурно го правим. Сбогуването е преследвано от възможността да няма повторна среща.

Галит: Интересно е да мислим за края на една сесия по този начин — като за малка загуба. В книгата си “On giving up” („За отказването“) пишеш, че по някакъв начин отказването е знак за смъртта на желанието — като отказването от живота. И в същото време отказването може да освободи място за други желания.

И си мислех за това как отказването може да бъде акт на отчаяние или начин да избереш по-добър живот. А меланхоличното дете се бори точно с това раздвоение: от едната страна е стремежът да живее, да създава, да обича, а от другата — лоялността към миналото, към всичко, което е загубило. Можеш ли да кажеш повече за това — за смъртта на желанието и раждането на желанието?

Адам: Да. Мисля, че проблемът е, че отказването има много лоша репутация. Но има видове отказване, които са абсолютно необходими. Може да е много трудно да се откажеш от една „лоша“ връзка, но това може да е необходимо. И предполагам, че въпросът винаги ще бъде какви са личните ни асоциации с отказването по принцип.

Защото, от една страна, културно погледнато, някои от нас са насърчавани да упорстват, да бъдат лоялни, да има приемственост в живота ни. Така че може да е нужно много смелост или безпощадност, за да се откажеш от някого или от нещо. Но, разбира се, ако не можеш да го направиш, не можеш да се промениш. Така че един от начините, по които хората могат да саботират собственото си развитие, е като отказват да се откажат от неща.

Галит: Искам да продължа тази мисъл, защото в книгата си описвам меланхолията като състояние на замръзване. Ако си спомняш, тя е символизирана от замразена сватбена торта. Пациентката в тази глава е разведена, но все още пази парче от сватбената си торта във фризера — подобно на много други замръзнали и мъртви аспекти от брака ѝ, а също и от самата нея. Тя не се отказва.

А ти пишеш в книгата си, че героите са хора, които не се отказват, а трагичните герои са катастрофален пример за неспособността да се отказваш. Говориш за съпротивата срещу отказването или дори за фобията от отказването. Кажи ни за трагичния герой — за този, който не се отказва.

Адам: Ако помислиш за известните шекспирови трагични герои, всички те са хора, които не могат да поставят под въпрос убеждението си. Те не могат да понесат да преразгледат първоначалното си предположение. Затова трябва да го доведат докрай. В трагедиите като че ли изблиците на гняв са превърнати в красноречие.

Тоест трагичният герой се намира в състояние на постоянен изблик на гняв и ярост и не може да си каже: „Чакай малко. Наистина ли е така? Наистина ли съм на прав път?“ Или дори: „Мога ли да поискам съвет от някой друг?“ Защото те, разбира се, никога не искат съвет от никого. И така живеят в самодостатъчен тунел, който създава абсолютна разруха.

Защото, както пишеш за меланхоличното дете — а ти го описваш толкова ярко — меланхолията е като зависимост. Когато не можеш да понесеш истински да загубиш нещо, прекарваш целия си живот в това да го губиш и да не го губиш едновременно. Това е като режим на изчакване, в който не се освобождава пространство за нищо ново.

Галит: И можем да мислим за това така: губиш, после губиш отново, защото не можеш да понесеш загубата.

Адам: Да. Точно така.

Галит: И губиш самата загуба — която всъщност е в полза на твоето развитие.

Адам: Да, именно.

Галит: Нека поговорим за отказването и писането на книги. Когато се срещнахме в Лондон през март, говорихме за писането на книги за широката публика. И те попитах дали някога се тревожиш, че може да бъдеш разбран погрешно. А в отговор ми разказа за една жена, която носела със себе си твоя книга. Мисля, че беше книгата ти за гъделичкането. Носела я в чантата си. И ако не греша, никога не я е чела.

Адам: Да.

Галит: И ми каза, че си приел, че хората използват това, което им даваш, по начина, по който те искат или имат нужда. И мисля, че когато пишем книга или дори когато даваме интерпретация на пациент, ние изваждаме нещо навън и трябва да го пуснем.

Ще използвам тук думата „отказване“, мога ли? Трябва да се откажем от представата си какво хората би трябвало да правят с това нещо. В книгата си цитираш Уиникът: той пише, че не е важно какво казва аналитикът, а какво пациентът може да направи с казаното.

Аналитикът предлага материал, от който пациентът може да направи нещо или да го използва по някакъв начин — или да не направи нищо. Можеш ли да кажеш повече за това както в анализата, така и в примера, който ми даде с жената, носеща твоята книга?

Адам: Тази жена, само накратко, беше монахиня и беше купила книгата ми. Харесала заглавието и я носела навсякъде със себе си, но не я прочела, защото не се интересувала от съдържанието. Обичала заглавието. 

За мен това беше показателно. Разбира се, можех да си мисля: „Е, много ти благодаря. Аз съм написал книгата, поне я прочети.“ Но всъщност мисля, че в идеалния случай хората използват книгите по свой собствен начин. Ако щеш, това е алтернатива на принудата, на командването или на даването на заповеди. И мисля, че това е много по-добра картина на общуването между хората.

Не го казвам от някаква фалшива скромност или смирение, но ние имаме неща, които искаме да кажем, и не е необходимо хората нито да ни вярват, нито да ги тълкуват по начина, по който ние ги тълкуваме. Има една история за Харолд Блум — когато ходел в домовете на приятелите си, виждал, че те имат неговите книги, но никога не били отбелязали онези места, които той самият смятал за важни. 

От една страна, можеш да си кажеш: „Колко ужасно, че е бил разбран погрешно.“ А можеш и да си кажеш: „В света има други хора“ и това е откритието, което той направил. Другите хора ще откриват различни неща в книгите ти. И според този модел никога не можеш да бъдеш разбран погрешно, защото няма нищо конкретно, което трябва да бъде разбрано.

Галит: Харесвам това.

Адам: И аз. Освобождаващо е. Не се опитваме да убеждаваме хората, просто им показваме нещо и се интересуваме какво правят с него.

Галит: Благодаря ти, Адам. Искам да ти задам един личен въпрос. Ти меланхолично дете ли си?

Адам: Не.

Галит: Не си меланхолично дете. Уау.

Адам: Ти мислеш ли, че съм?

Галит: Това е добър въпрос. Чудех се, защото меланхоличните деца не могат да приключват разговори.

Адам: [смее се] Ако меланхолията означава, че не можеш да приключваш разговори, тогава определено съм меланхолично дете. И искам да бъда…

Галит: Благодаря ти, Адам. Благодаря ти много, че винаги носиш със себе си толкова мъдрост и прозрение. И благодаря за този разговор.

Адам: Благодаря и аз.