Психоанализа:
В края на 19-ти век идеята за несъзнавания психичен живот освобождава западния човек от поредната антропоцентрична заблуда. Или както казва създателят на психоанализата Зигмунд Фройд, човечеството е трябвало да понесе поне три големи удара по наивния си нарцисизъм: първият е от Коперник, че земята не е център на вселената, вторият от Дарвин, че човекът не е венецът на Творението, и третият от самия Фройд — “че егото не е господар в собствения си дом”. Революционното откритие е, че това, което съзнателно мислим и чувстваме, далеч не е е цялата картина — значителна част от нашето поведение се определя от несъзнателни мотиви и конфликти и в този смисъл трябва да се примирим, че знаем само малка част от това, което се случва в дълбините на психиката ни.
Скандална за времето си, психоанализата не успява да се превърне в академична наука, въпреки че е широко застъпена в следвоенната психиатрия. Но влиянието, което оказва върху социо-културния живот на западния свят, върху модерните средства за формиране на обществени нагласи и постмодерната философия, я правят една от най-разпознаваемите, плодотворни и ревностно пазени доктрини за човешкото функциониране. Тя става прототип на психотерапевтичната практика въобще. Съвременната психоанализа (и психоаналитична психотерапия) продължава да развива теоретичната си основа в няколко направления, които и до днес предлагат най-интригуващите и клинично валидни модели на човешкото функциониране.