Давам твърде много от себе си

Здравейте! Забелязвам, че когато съм във връзка, привързването ми стига до там, че започвам да давам супер много от себе си и да очаквам супер много в замяна. В дадена ситуация, половинката не успее ли да покрие някое от изискванията ми, в главата ми нахлува мисълта „ти толкова много правиш за него, а той да не иска дори малко да направи за теб.“

Hе правя „драми“ пред него, изживявам си го вътре в мен и после го комуникирам по нормален и спокоен начин, но ме притеснява, че такива ситуации много ми повлияват на настроението – изревавам реки, нямам желание за нищо по цял ден (а по принцип имам много други неща в живота си – работя, уча, спортувам, ходя на танци, имам си хобита, но в такива ситуации губя желание за всичко това).

Говорила съм с приятели за конкретни ситуации и техният коментар е, че не би трябвало да ми повлияват така толкова малки неща, така че осъзнавам, че проблемът е в мен. Бих се радвала на съвети как да преодолея появата на това чувство и да приемам нещата по-спокойно/не толкова навътре. Благодаря!

Отговор на психотерапевта

Може би е важно да си дадете сметка защо имате нужда да „давате супер много от себе си“. Изглежда много изтощаващо и обикновено не води до желания резултат, защото никога не е сигурно дали това, което давате от себе си съвпада с това, от което партньорът ви в действителност има нужда. Той може да вижда вашето „даване от себе си“ като задоволяване на ваша собствена потребност и да не иска да се чувства „длъжник“ за нещо, което по начало не е желал.

Италианският психоаналитик Масимо Рекалкати говори за това колко е важно да се грижим за приоритета на собственото си желание. Когато собственото желание е принесено в жертва на желанието на другия, е налице невроза. Това, което Лакан нарича „перманентния алтруизъм на невротика“. Неврозата е болест на желанието ни.

Поемането на ангажимент за следване на собственото желание, без да търсим легитимация през желанието на другите, не е преследване на егоистична цел, а следване на етичен път. Егоизъм, според Лакан, е когато искаме мярката на нашето желание да стане мярка на желанието на другия.

Когато човек започне да изследва защо има натрапчива нужда да се раздава за другите, може да започне да открива за себе си смущаващи неща, свързани със собствената си самооценка, идентичност, себеосъществяване и пр. Но тази крачка може би е необходима. Защото да правим добро означава да превърнем желанието си в закон; да бъдем последователни в следването на този закон означава да правим добро. Когато изменим на този закон, се разболяваме, ставаме невротични, отдалечаваме се от истината за това кои сме.