Минавам през тежка раздяла

Здравейте, минавам през тежка раздяла, имам две деца (като на единия не съм биологичен баща, но когато се запознах с майка му, той беше мъник на 3.5 годинки, приех го и той сам започна да ми казва тати), след седем години семеен живот всичко се разпадна, битовизмите ни довършиха.

След седем месеца, аз все още страдам силно, изпадам в една заешка дупка… на периоди, синът ни (биологичният, на който съм) сега е на 3.5 годинки, ужасно много ми липсват двамата… не е имало изневяра или шамар, никога не съм вдигал ръка, ходих на психолог. Обясних всичко, че работих нон-стоп, че запопнах да пийвам по 500 мл вино… за да мога да заспя, работата ми беше във физико-химична лаборатория, цялото производство зависеше от нас, защото от дадените от нас анализи се правят корекции… постоянно под напрежение, 6 дена през седмицата… казаха ми Burnout… но тази раздяла ме съсипа, в буквалния смисъл… не знам как да се измъкна. А вече и едва ли ще обикна, вътрешно се чувствам празен (void)…. виждам красиви жени… но нищо не изпитвам, казвам си „какво става с мен… сексуален човек си… какво става….“, самочувствието ми е сринато. Точно това не исках да се случи, децата да останат без един родител, самият аз съм с разведени родители, 20 години не съм виждал майка си, но накрая я намерих… боря се цял живот сам… изучих се сам… всичко ми тежи.

Отговор на психотерапевта

Колкото и подкрепа и съчувствие да получите тук, това няма да върне семейството ви. Представяте катрината малко едностранчиво, омаловажавате вашата роля в случилото се. Жена ви едва ли би предприела толкова радикални стъпки, ако няма или сериозно основание (т.е. вижда у вас непреодолими личностови проблеми), или ако самата тя не изживява сериозна емоционална криза. И в двата случая за вас е много важно да си изясните какво се случва с вас, с нея, с отношенията ви и защо. От написаното изглежда, че все още сте в неведение по тези въпроси. Седем месеца са и много, и малко. Много са, защото, ако за седем месеца все още не сте се придвижили в посока да разберете, едва ли ще можете да го постигнете сам по умозрителен път. И са малко, защото седем месеца съвсем не са достатъчни за смислена психотерапевтична работа, която да направи възможно да сглобите истинската картина в ума си.

Времето не е във ваша полза – по разказа ви личи, че в живота не ви е било лесно, може би сте преживели неща, които с право биха могли да се нарекат травматични, но времето не лекува травмите. Те не изчезват от самосебе си, човек не ги израства, надмогва, загърбва или забравя. Точно обратното – изправя се очи в очи с всичко онова, което никак, ама никак, не е наред (което в началото е трудно дори да бъде назовано какво е), но което, дай Боже, стъпка по стъпка, ръка за ръка, ум заедно с друг ум, постепенно може би ще придобие яснота, смисъл, понякога дори изцеление.