Аз или семейството ми?

Здравейте! Имам нужда от помощ, обективен съвет и мнение, тъй като съм поставена пред невъзможния (за мен) житейски избор „Аз или семейството ми?“. Историята ми е следната:

Родителите ми се разделиха когато бях на 10. Още от тогава всички сме с разменени роли. Изведнъж се превърнах в родител на родителите си (обяснявам това, за да разберете от къде тръгва всичко и защо смятам, че съм отговорна за случващото се със семейството ми). С майка ми се преместихме при нейните родители, които са изключително контролиращи и изискващи.

Сами можете да се досетите каква е средата, в която съм отраснала. Постоянни конфликти. След развода с баща ми, майка ми започна да се вижда с друг мъж. След известно време забременя. Мъжът се премести вкъщи. Баба ми и дядо ми не бяха съгласни, но се принудиха да го приемат, тъй като обстоятелствата бяха такива, но няма да изпадам в повече подробности. Преди около 2 години, мъжът на майка ми се изнесе. Това стана в следствие на поредния конфликт между баба ми, дядо ми и майка ми. Тя (майка ми) и децата останаха вкъщи, тъй като той (мъжът и) не може да им предложи нищо адекватно като дом. Не бих казала, че е безотговорен. Работи, помага им финансово, вижда се от време на време с децата (имам 2 сестри, едната е на 15, другата на 6), но до там. Всичко останало, като едно елементарно водене и взимане от детска на малката, остана мой ангажимент, тъй като само аз съм шофьор вкъщи. Друго обстоятелство, поради което не  се изнасям е това, че баба ми все още работи, но има проблем с ходенето. Съответно аз я карам до работата и, след това я взимам. Дядо ми също е шофьор, но той самия казва, че вече изпитва притеснение да шофира, тъй като рефлексите му са забавени, което според мен е основателно и разбираемо. Остават 2 години до пенсионирането на баба ми.

Аз съм на 27 години. Искам да се изнеса и обмислям всякакви варианти, но имам чувството, че те са зависими от мен. А вкъщи положението е нетърпимо. Вечно сме в конфликтни ситуации. Аз усещам, че вече не мога да сдържам гнева си. Карам се с тях, държа се изключително неуважително, след което изпитвам чувство за вина. Кръговрат, от който мога да изляза само ако се изнеса. Ясно осъзнавам и си давам сметка, че това трябва да стане, за да запазим адекватни отношения помежду си. Но чувството за вина е много интензивно. И не знам какво да правя. В депресия съм, спрях да излизам и нямам желание да комуникирам с никой. Цялото това нещо ми се отрази здравословно и визуално. Търся различни гледни точки за справяне със ситуацията. Предварително благодаря.

Отговор на психотерапевта

Когато има такова впримчване на един член от семейството да се грижи и да носи отговорност за близките си, картината винаги е сложна от емоционална гледна точка и е трудно да се разреши с едно „Изнеси се“ или „Имаш право на личен живот“. Защото впримчването не е станало изведнъж, заради злощастно събитие като раздяла, тежка болест и пр. То е плод от дългогодишна семейна динамика, в която вие, несъзнателно, сте активен участник.

Вината, която изпитвате при всеки опит да се отделите, има смисъла да ви държи близко до семейството, защото това по някаква причина (отново несъзнавана) е необходимо и за вас. Можете да получите повече разбиране за тези несъзнавани мотиви, който ръководят поведението ви в аналитична терапевтична връзка. Пожелавам ви да можете да си позволите такава глътка въздух от затормозяващата ситуация, която описвате.